Животът си съм взел назаем
от някакъв магьосник стар
или въздигнат Дух
от неуморните човеци
уморен.
Така, като незримо син билет
отдавна перфориран
в нечие чуждо под-очие,
въртя из джоба си и мачкам
почти всяка усмивка,
на дума всяка кучешкия зъб
почти
докато на улицата в кома,
на след-дъждовния паваж,
не се препъна в ламарината:
случаен казан,
където с очи, затворени широко,
да падна и да се самозапаля –
къс от пасха,
оръжие за лов на облаци –
някой просяк да се сгрее.
Над мене само Данте ще се смее
и на вратата разкривено
сем. Алигиери ще изписва с
тебешир лилав
от звезден прах на буци.
Излиза, всъщност, че това е бил
Вергилий,
а всички срещи,
всичките мълчания
и карти Таро пръснати по масата,
като безпръстие впито
в следобедни мухи-весталки,
пиянство, карамели:
предсказания били
или червени прилепи,
всичките взети назаем
без да съм си плащал наема
с години,
от цял рояк безвремие,
в което магьосникът-търговец
все объркваше дължимото,
все не излизаше сметката;
въздигнатият Дух изтрих от телефона
и все в къщи от пепел живеех –
самозапален,
под наем,
без собствена табела на вратата,
защото е множество входът
от заеми,
изходът – един
и стига да го побереш във
себе си
остава твой,
макар увит на пазара
в Случайности.
Дъхът преди признанието...и плуването... 