Импресия на ръба на тишината…

Така ли се плъзва ръка –

игуана върху пясък

бесило на съседната стена

и стих за чувства,

някаква икона в очите ти,

между пръстите – мъгла…

И спомени някакви – намислици

нишки на безсмислието,

когато се разнищи чорапът ти

и артериите ти пишат музика

нито нота през живота не прочели.

Така ли се стеле емоция –

стих непосветен,

оръфана покривка

чорап разнищен,

който скрива стихове след полунощ

скрива ореола,

а ти се взираш в някакви екрани –

себепознаваш се,

отричаш,

после пак се спускаш,

пак по вертикалата

бродираш фрески –

стените на моя живот –

спътник – безсъние…

прашна планета…

мъждива луна

без извор от думи,

водопади живот,

цветове,

без огън да те заслепява,

въздух гърлото да сграбчи

и паметта да се пропука –

същинска арка от несподелености…

(Саломе танцува, подобна на ефирен еднорог,

сякаш еротичен трилър…)

Пей, Йоане, пей…!

Аз не разбирам,

не обичам реклами, неон,

но, да – припознавам те в облаците

без съмнение те припознавам

и питам островърхи спомени –

докога като забравено пране,

докога като закъсняла програма –

късна, ненужна емисия –

докога объркана симфония

безореолни усмивки –

пулс

ирония

икона

инвалидна количка

за рапсодии, симфорнии, ноктюрни –

нотни листове, подписани с червило,

пощенска кутия

с признания, но без врата,

жигосана и означена

с всичките ти имена.

  • Музика ли каза?

Да… на ръба на тишината…

***NB. Всъщност, всичкото това излях на фона на ето тази италианска песен(жалко, че няма клип)…:

Published in: Без категория on 30.03.2008 at 14:23  Comments (1)  
Tags: , , , , ,

Махмуд Даруиш /превод/

أ.*

В Дамаск
гълъбите летят
зад ограда от коприна

по двойки…
по двойки…
ب.

В Дамаск
виждам езика си в неговата цялост
върху пшеничено зърно,
изписано с иглата на жена,
изкълвано от яребиците
над Тигър и Ефрат
د.

В Дамаск
флейтата разкъсва Юсуф/Йосиф/.
Нищо не го обгражда,
но и сърцето в себе си
не може да намери
ق.

В Дамаск
видях нощта на града
нежно, нежно да танцува.
Сами да се въздигат боговете ни
Видях!

(още…)

Published in: on 04.03.2008 at 11:52  Вашият коментар  

Хайку от двама арабски автори

Абдал Латиф Ад-Дулкан

Силен студ!
Нещо се сипе над моя прозорец :
прогонен врабец.

***
Цветът на моя дух –
пустинна пчела,
изтощена от слабо усилие.

***
Скиталчеството ми във джоба,
ръцете ми отгорему. Едничък звън –
сърцето ми се претъркули в нозете.

***
Натежали облаци,
остро скърца скакалец,
писмата ми – невърнати.

***
Чучулигата
излива делвите с вино в равнината,
по-красноречива
от безмълвните певци.

***
В UINO ZOO
поле от лотоси – зелено като моето сърце,
сега можеш… да скочиш!

***
Хотел от дърво,
лицето ти в огледалото на облак –
изведнъж…
Как дойде до Хамаматцу.

***
Нашата безстрастна нощ,
в облачни бокали флиртуват звездите –
прахът ги мори.

******************************************************************************

Салих Ал-Касим

Учим за насилието,
дъвчем го
и го предъвкваме,
докато не го погълнем.

Превод от арабски:
De Profundis

Зелената птица/ Закария Тамер (превод)

Абу Хиан ат-Таухиди изгори всичките си думи, изхвърли пепелта и тежко въздъхна. Огладня и тъй като в дома си не намери нещо, което става за ядене, избърса устата си с опакото на дланта и рече „Слава Богу”. После застана пред огледалото, но образът отсреща не му хареса. И той се превърна в агне, превърна се в котка, превърна се във вълк, превърна се в птица със зелени пера. Излезе през отворения прозорец, прелетя над къщите и кацна на един клон. С любопитство се взря в някакъв мъж, който седеше в градината на двореца си, заобиколен от сътрапезници, слуги и стражи. Мъжът се огледа наоколо и всичко му се стори прекрасно – тревата е зелена, дърветата са зелени, с клони, натежали от зрели плодове. Видя и синьото небе, и сияйното слънце, и цветята, разцъфтели в различни форми и цветове. Тогава, с треперещ от вълнение глас, попита: “ Има ли на света по-щастлив човек от мен?”

Всички около него се надпреварваха да го убеждават, че е най-щастливият, най-могъщият, най-благословеният, богат и щедър човек на света. А зелената птица се разгневи, превърна се в черен гарван и хрипливо заграчи. Разсърди се мъжът и заповяда на стражите си да я пропъдят от градината на двореца. Те се опитаха, но не успяха, затова сведоха засрамено глави. Тогава мъжът се ядоса и напусна градината. А гарванът летеше от дърво на дърво и упорито грачеше. Така летя, докато стигна малка уличка, кацна на една жица и видя деца, които играеха и вдигаха весела врява наоколо. Гневът му се стопи и той се превърна в сладкопойна птичка, но децата не го забелязаха. Полетя отново, видя ожесточена битка между две армии и се превърна във военен самолет, който бомбардираше войските, докато не ги унищожи напълно. После отлетя далече от безжизнените разкъсани трупове и стигна до площадките на един затвор, където надзирателите биеха затворниците с дебели пръчки. Самолетът хвърли бомби над сградите на затвора и ги срина из основи, но след миг затворниците започнаха да строят нов затвор, с високи, отвесни стени. Самолетът видя кораб в морето. Неговите пътници бяха обладани от мисълта за потопа, който ще опустоши цялата земя. Тогава се превърна в бял гълъб, полетя към небето, а след миг се върна отново на кораба, понесъл в човката си зелена клонка, от която прокапваше кръв… или червено мастило.

Превод от арабски:
De Profundis;
Стефка Хатем

Над снеговете/Гада Ас-Самман (превод)

Със спокойствието на змия, която сменя старата си кожа… С чистотата на божиите очи в мига на Сътворението… С чистотата на снега, от двете страни на пътя ми… С чистотата на роса, недокосвала устни на цвете преди…С чистотата на моята болка – каквато е била и каквато ще бъде… С чистота приветствам чистотата, приятелите, очите, в които липсва предателство, сърцата, чужди на низостта.

Но въпреки чистотата, въпреки радостта от срещата с души, които не познават лъжа; въпреки всичко, усещам вътре в себе си една празна сцена със скъсани завеси и китари с угаснал поглед… Въпреки всичко усещам пепелта, пепелта в моето гърло, сълзата, която мъж не е виждал преди…

***

Сняг… сняг… Преспи сняг… Поколения сняг…И аз – под снега… Ще имаш ли смелост? Ще можеш ли да разровиш над мен гроба от сняг… Ще имаш ли смелост да ме видиш такава, каквато съм, да ме обичаш такава, каквато съм… Жена от пепел, която търси възкресение в гърдите ти? Гърдите ти – такива, за каквито мечтая – пласт от жарава, която оставя следи от безмълвие над голи извивки… Ти… Сняг… Сняг… Ще имаш ли смелост?

***

Копнея, копнея да отпътувам далече – ръката ти да ми бъде кораб, миглите ти – платна. Но ти си като вятъра, който мога да срещна само на ръба на гола планина в студена, мрачна нощ.

А аз … аз… Девойче с пламнали страни, жена от кипящо вино… Накъде?

***

Накъде? Няма спасение от скиталчеството… Ще избягам далече, а върху масичката ще оставя за вас моето тяло, да радва очите ви…Няма спасение от скиталчеството…Зовът на болката идва оттам, издига се от пещерите на далечните, тъмни гори, превръща се в пара, която се гърчи като жена, удряна с камшици…

Превод от арабски:
De Profundis

Published in: on 04.03.2008 at 11:43  Comments (1)  
Tags:

Загуба/Д-р. Хамид Ал-Хадждж (превод)

Силен вятър. Загърнат в дебело палто вървя по улицата. Не усещам топлина, нито студ. Единственото, което чувствам е, че нещо съм забравил, загубил съм нещо. Пребърквам джобовете си за дребни пари, претърсвам чантата. Всичко е на мястото си, но аз не успявам да се преборя със собствените си усещания, както съм безсилен и да ги разбера. Виждам един приятел на отсрещната страна на улицата, махам му с ръка, за да ме забележи, но той не ми обръща никакво внимание. Сигурен съм, че ме видя, но защо ли не отвърна на поздрава. Не знам, не бях и в състояние да мисля за това – всичките ми сетива бяха обладани от онова нещо, което бях загубил, нещото на което не знаех дори същността.

Минавайки, се спирам пред един магазин за дрехи, с желанието да се подновя. Поглеждам се в огледалото, но не виждам отражението си. Къде съм? Раздвижвам ръката си – отсреща виждам само ръкава на палтото. Поклащам глава, но отражение – няма. Къде съм аз самия – просто не съществувам сред живите твари. Влизам в магазина, за да разбера от собственика историята на това странно огледало. Заговарям го, но не получавам никакъв отговор. Обръщам се към всеки човек, когото видя и няма никакво съмнение – бях загубил душата си. Опитвам да си спомня… Когато съм я загубил, къде ли съм бил. Бях вкъщи, видях болния си син и жена си, която ридаеше до него, но за тях, аз сякаш не съществувах. Може би това значи, че съм бил изчезнал от по-рано.

Часът е 12. До съдебното заседание има по-малко от час. Моля те, Боже, трябва да намеря душата си бързо, иначе ще загубя сина си, а пари за лечението му нямам. Страх ме е. Преравям. Търся. Търся навсякъде по улиците. Питам – отговори няма. Виждам малък магазин с надпис: „Душепродавница”. Може пък точно тук да намеря душата си. Слизам по стълбите, озовавайки се пред вратата. Посреща ме елегантен мъж и ме кани да вляза… Слава Богу, това бе първия човек, който забелязваше съществуването ми, откакто бях изчезнал. Е, значи нещата тръгват на добре. Елегантният мъж се усмихна, показвайки снежнобелите си кучешки зъби и каза:

–    Каква душа търсите? Не се бойте, кажете. Предлагаме огромно разнообразие, но… всичко има своята цена.

Удивих се на казаното. Отвърнах:

–    Искам си своята душа – нищо друго.

–    Добре, добре. Вие ми опишете Вашия случай, а останалото оставете на мен. Да… Искате да дадете показания, за които ще получите 100 000, нали така. Разбрах, разбрах. Сега ще Ви дам душа-заместител, докато намерите своята собствена. Ето, вземете тази, тя е точно за Вас, но… цената й е 50 000.

    Колебаех се озадачен. Побягвайки, излязох от магазина, задъхан от умора и страх. Нямах представа, че недрагоценните душици са толкова скъпи и то под такава форма… Най-важното сега бе да се добера до заседанието, а после да се прибера при болния си син.
    Часовете се изнизваха, но аз бях загубил представа за тях, в търсене на вкъщи. Вече всичко вървеше както трябва – дадох показания и получих парите си. Но проблемът бе, че не намирах дома си. Изглежда проблемите ми нямат край. Проверих всяко кътче в града. Градът, който чувствах така непознат, че не можех да намеря в него собствения си дом.
    Забелязвам заведение с надпис: „Духовни напитки”. Въпреки че никога преди не съм го посещавал, усещам силно привличане към него. Има нещо скрито, нещо, което ме тегли към това място. Дали заради приглушените светлини, или заради приспивната музика, която се носи отвътре? Не съм сигурен нито в едното, нито в другото, но знам, че името е онова, което ме привлече. Усещам духа си отслабнал и имам нужда от нещо, което да го подкрепи. Слизам по стълбите и влизам вътре. Посреща ме елегантно момиче, което имам чувството, че познавам. „Срещали ли сме се преди?”, питам. Момичето се усмихна очарователно, показвайки снежнобелите си кучешки зъби, и отвърна: „Не те ли видях днес в душепродавницата, където ти дадох тази скъпоценна душа?”. След това ме придърпа към себе си и добави: „Което е загубено веднъж, никога не ще се върне!”.
    Езикът в устата ми се заплита и успявам да произнеса само едно огромно, червено „НЕ!”.

Жена ми уверено разтриса раменете ми, шепнейки с понижен глас: „Моля те, недей да крещиш така в съня си, иначе ще събудиш малкия, а не вярвам да е дремнал дори мъничко”.

Превод от арабски:

De Profundis

Пустини….или диалогични Хайку проблясъци по време на разговор между лунатици (to be continued)

На Samaell, задето не се страхува

от думи и плаващи пясъци

**********************************
Есен –
шоколад
на прохапани устни.

**********************

– Очи…
пердета…
кораби и мораво –
Потъваш ли?

– Не!
Прокъсвам се,
лакирам, раздирам –
корабни платна…

**************************

Cigane –
хляб и восък в пясъка:
La Familia

***************************

Деви ли? –
Ръцете им, очите им –
портретите на Анимус и Анима…
Кукувиците и Богът…

*************************

Горгона –
Раците във пелени
и преоткритите иконостаси

*****************************

Съзнанието –
Предвидимости от дълбини
и ирисни пирати.

******************************

Риба и свещ.
Коприната, която загръща
секса между облаци.

****************************

В плътта на Тялото –
крокодилите…водата,
пясък имам,за да те загърна.

**********************************

Изповед –
между канелени пръчки
усукваш молитва –
глухо е.

************************************

Скрит залък,
пътека лунна
от Пророчества
в извивките на твоя гръб

***********************************

– Стърготините и Огледалото –
еротика във отраженията
на Всичкото.

– Протагонистът спи,
рисува
или се губи в контури?!?

**********************************

Самота –
торнадо от лешници
в погледа –
съдбата на слепите Птици…

************************************

– Очи –
спомени във полет
към Забравата…
Нещо прокапа…

– Пилгрим съм:
капки от спомени
по пътя –
Съм!

*************************************

Килим –
няколко нишки
от божията пъпна връв:
Тъка…

*************************************

Published in: Без категория on 04.03.2008 at 11:34  Вашият коментар  
Tags:

Здрач

 

Обхванал с пръсти

лунните чертози

сънуваш някъде в пределите

ръцете си безпътни

и пиеш сладко от безверието

на нечии еретик очите-орбити;

от неграмотния попиваш сферите

и Смисълът,

и Здрачът,

и съновидението…

 

…Все…

сърцето все в безветрие…

 

Нима ще да откриеш в теб

оная глуха безсъдбовност

на бурята във гребена

изплел оная плитка самодивска

запалила и в теб доверието

за огън и преддверие?

Published in: Без категория on 04.03.2008 at 10:52  Вашият коментар  
Tags:

Съзерцания

 

 

цветовете ти прокапват

 

[само понякога]

 

слоновете на Дали

гвоздеи забиват във петите ти

 

[само понякога]

 

отхапваш роза

галиш портогал

 

[понякога на ня-къде-то]

 

и слама има в очите ти

в гърдите ти –

въглени

 

[и когато понякога]

 

в теб се случва

пролетен туптеж,

армия от слепоочия

 

[аритмия понякога]

 

прегърни!

излез!

не се обръщай

из

улиците –

пурпурни реки,

тогава съзерцавай,

 

когато

 

[само понякога]

 

станеш себе си!

Published in: Без категория on 04.03.2008 at 10:50  Вашият коментар  
Tags:

Суеверия

 

    

    

 

Някога. Някъде.

Много отдавна.

Мирис на мляко и слама.

В тихите стъпки на стара жена –

един вързоп с обещания

за смелост и безсмъртие.

Един червен конец

увит в плитките

от някой остров от безветрие.

А в останалата пъпна връв,

едно дете си търси стъпките

и песента си приспивна напява,

като че разпукан нар

на суеверие,

от което сенки не остават,

нито спомени.

Само глухото ридание

от дъждове кристални,

само в белите пръсти

на някоя сляпа перачка

се знае що е зачатие

и що е смъртта

преди рождението.

 


 

Името й е Яна…

Published in: Без категория on 04.03.2008 at 10:48  Вашият коментар  
Tags:

Реката

Бог

Почива

С

Яребиците

Потокът

Стене

Срещу

Течението

Ловец

Нарцис

Сляп

И

Тръстиките

Безкоренни

Тяло

Обезоражено

Бившо

Дърво

Пещерата;

Дънерът

Вселената

Във

Ириса –

Бог съм

Или

Яребица –

Вратата я няма,

Скалата за вход

Е

                                                 Напукана…

Published in: Без категория on 04.03.2008 at 10:46  Вашият коментар  
Tags:

Прилеп

 

Умората ти

нещо свято крие,

а самотата ти – Античното

и ти стоиш между колоните

да късаш трескаво ситарите,

мелодията да бъде безконечна,

тишината да изгрява с времето;

като прилеп безстрастен

летиш ниско във очите ми

и разбираш така –

умората ти е безсмислена,

а самотата ти е неродена,

на Едем проклела бремето…

Published in: Без категория on 04.03.2008 at 10:37  Вашият коментар  
Tags:

Опушени лешници

 

 

***

 

 

Парата от опушени лешници,

Която се стича

По вените на моя следобед;

Пълзи огледалото –

Сянка след теб

Взривени фенери

От минало,

Което някой окосява

В пъпките

На лотоса

Покрил

Крила

На

Слепи гълъби

Казали си

„да“

поне веднъж,

изпили виното

от нарове,

за да

впрегнат в себе си

онова усещане

за приказност

безименните

шутовете

парят в чайника;

мамините сладки

и бадемите

това е онзи

мой следобед –

поредната

безгрешна

имплантация

от огън

от безпаметност

касетофон

в антиквариатите

и вратите

без звънчетата

които ще отворят

своите сетива

преди да си успял

да срещнеш

който и да е сезон

на булеварда

предвечерен

преди

да умре вечерта.

Published in: Без категория on 04.03.2008 at 10:35  Вашият коментар  
Tags:

Жрец

 

Ти си онзи същия,

който не видях да плаче

и да се усмихва на неверието.

Ти си онзи същия със призмите,

който от Гойя се учи на приказност

и си различен като синьото на ямите,

потънал в безпрогледното.

 

Защо не те познах,

а уж от тебе нищо не убягваше?

Докато на плочите лежиш

Ищар ще те подрежда –

тяло недокоснато,

което трябваше да бъде жертва…

и обричане

на нещо каменно и сухо,

на някаква аритмия

дълбоко във различното;

на някакво посичане,

което ще разравя късогледството

на твоето „Обичам те!“,

където ще си онзи същия –

отражение на Всичкото,

което аз потапям в плач.

Published in: Без категория on 04.03.2008 at 10:32  Вашият коментар  
Tags:

Инсомния в канелени гори

 

 

 

 

Аз ли бях… Нищо не се случва на сцената…. Задкулисното безветрие поглъща живота – червен копринен шал го удушава, после го люби – всичкото това на глътки сумрак.


Не съм изпила чая си… Последната перлена огърлица обших в чашата на своето безвремие. И разбрах, че се казвам Ноел. Не съм изпила Канеления чай. След онази нощ, с онзи мъж, обърнах Равел и отрязах краката му.


В същия миг един червен или може би червендалест Мъж, поднесе на една посивяла Жена канелен чай. Върху кухненската маса лежеше муха – умряла. Умряла от последния, пределен вик в Болеро.


На сцената нищо не се случва.


Перлите изтуптяват глухо към първия ред разсеяни Зяпачи. За тях всичко е случило-се. Вече.

 

Мизансцен в канелени гори, където един посивял вълк затяга двоен възел в карамеления врат на жената с червения шал.

 

В същия миг един квартален глашатай на душевност е понесъл на гърба си плетен люлеещ се стол, който обира джобовете на два наляти облака и завалява. Вятърът се скрива нейде в бамбуковите пръчки на стола, без да знае къде ще отиде. Нейде из купола на Театъра.

 

Боговете ще се озъбят в лилаво, докато момичето на нечий несъществуващ перон ще разлива своето червило и ще търкаля синьо стъклено топче. А очите на любовта Й отдавна ще са изпаднали в метрото на безстрастието.

 

В този късен следобед репетиция няма да се състой. След двата оргазма на Режисьора слънцето ще пътува по червените пътеки на гърба му и нищо няма да има значение, освен да заспиш.

 

В същия момент някой ще се събуди, за да открие, че е сам. Корабът ще плава бездънен без капитанът да помни сънищата си. Жената ще намести обиците си и със заточения във високия кок гребен, ще бъде готова да приеме убийството и флирта.

 

Криминале ли е това.

 

Когато монологът свърши, започва бездействието. Вълкът суфлира на листопадите от Нейните коси. И сърцето Й става меко, меко…. Навлажнява се с аромата…. Тогава възглавницата и сърцето са едно от нещата…. Безброй от нищото.

 

В този миг в зеленото на нечия летаргия Състезателят печели последната награда, вече натежала на гърба на арабския му расов кон. И черното блести също, както бялото отразява, както бялото изяжда нечия неяснота. Всичко това обаче, свършва в тръпчива глътка джин-тоник и последния залог за ездача. Конят ослепено следи нечия амбиция.

 

Нищо не се случва. Задкулисно всеки знае нещо за Жаждата. Всеки има тръбен люлеещ се стол на ветровете.

 

Когато нищо не се случва не можеш да спиш. И аромати пълзят в носа ти, и цветя прокапват върху устните ти – светкавици в зениците, турско синьо в генеталиите. Да, да! – Монолозна буря в диалогово безкръвие. Театър в бордо, психиатрия в цвят шампанско – това е репетиция на фантазното. И нищо не се случва. Тайните – обезценени, крайниците – окаляни.

 

Ето го Режисьора. Стиска пълна с листи чанта, изработена от долнопробна кафява кожа. Защо няма закопчалка…. Толкова смел. Помита света с листите, сякаш всичко е въпрос на хигиена, затваряне и… болнична стая от стерилност. Може би стерлитет? – Невъзможност да се случи.

 

ТЯ галопира на сцената. Сенките на разсечените бучки захар, които топи под езика си, напомнят безпощадно изстиналия чай във вените.

 

А театърът на пясъците е нейде в Арабия. Там, където зноят люби червеното така, както шалът от коприна задоволява Вълка. Там, под абажурите, в този миг фурия от паети разтваря женски колене, за да затвори в тях една неизреченост. Нещо мъжко – тежко, задушено във въглените на несресани коси. Когато върху капка вино, незнайна селекция, плава всичката вярност в неверието. Тогава, в онзи миг, издяла ъглите на кръглите пристанни камъни; и в онзи миг нахлуха мимове – да проектират своя страх от репетиция на следобедите.

 

Публиката все е там. Във всички мигове и всички чайни. ЛОВЪТ НА ВЪЛЦИ ЗАБРАНЕН!

 

Моята вагина. Пустата канелена гора, притисната между бедрата ми.

 

Дали мога да разказвам приказки, в които нищо не се случва…

 

На кораба моряците печатат върху гърба Й своите околосветски куфарни марки. Задкулисното тук е зад борда. И нищо не се случва. Коралите танцуват валс, сякаш онзи Мъж постоянно настъпва левия Й крак, за да зашлеви сърцето Й, стискайки лявата гърда с всичката вълча болка. Казва: „Нищо не се случва“.

 

В този момент момиче със сплетени коси отделя плътта на зелена ябълка, докато момче на седемнайсет мастурбира, и става светът малък и бял – мама обира със сламка последните капчици млечен шейк, разбила в собственото отегчение. Да, да…. Там, отляво.

 

ТЯ е руса и прибира лявата гърда в сутиена – контрастна на фона на неработещ светофар, който Й намига с помътнелите очи на отчаяното мъжко реализиране. Ще стой на кръстопътя още дълго. Преди да проработят светлините, за да не погледне всичките души, събрани в сценичния сумрак; за да не изиграе представлението на Заспиване.

 

В същия момент диамантени очи трошат огледало, защото корсетът ги стяга и знаят, че отдавна ги няма олтарите на Мъжкото разбиране. Отвъд, много далеч, шаферите на сватбеното шествие в канелена гора не разбират защо роклите не са по мярка; защо отказват дробовете им въздуха на чуждото объркване и Свещеникът живее в кулата на отрицанието.

 

Нищо не се случва въпреки сюрреализма на ситуациите.

 

Докато в същото време луната претопля зеленчукова супа без да има електричество и знае, че където го има Очакването , там е и ножът, разрязал тялото Й на третини. Пространно зелените покривки на интимността се обръщат върху кристални чаши. Всичко потопено в самовара никога не ще бъде изложено за съхнене пред нечий зазидан прозорец.

 

Арабия… Помниш ли… Вратите са в пустинята, защото е непознато влизането някъде. Само ограбване. На театър и декори.

Дали ще е доволен зрителят….

 

Нима карфиците не са нейде в ухото Му… Разбира се! Естетически нагон без да се ослушват в шубрака на горите – онези на долния етаж, където никой никога не е пожелал да слезе. Това е във времето, когато вълците обгръщат плътта и тя долепя палтото до пулсиращите точки на съмнението. Някой обаче похапва месо алангле и съвестта е чиста за потомството. Инкубирана извън себе си, когато никъде не вървя. Само галопирам между египетските изгреви, които изнасилват сетивата по същото време.

 

Двуактна пиеса… Мъж и Жена. Родът на думите им, който те объркват, защото нищо не е изречено. Нищо няма да се случи, а флората ще продължи да диша в зрителя. Между Тях всичко се е случило. Вече не спят, а пътуват. Всеки тропот на сърцето ги спъва, за да стигнат. Там зад кулисите. Пътуват – всеки удар е нова длан за гадаене на тежко блюдо, което не ще ги засити.

 

В този момент разказвач на приказки се плъзва напряко вълшебната сопа и потъва под земята, без да бъде чакан или чакащ, без да е издишал частица от пудрата на Евридика. Никъде не ще се спомене духът. Галерията ще почива по време на празник без да бъде открита, откривана – и контрастите ще кипнат в самовара, а различия за Усета не ще се случат. Акварелът да гледаш, означава да бъдеш Едно. Точно тогава градините на етера ще се обърнат – Мъжът запознава Жената с инстинктите.

 

Перлите, които е погълнала тя, ще я задушат така, че да пръсне парфюм от канелена смърт върху слепоочието. И тогава Ноел да забрави коя е. Някой спомня ли си името… Не! Всеки е архитект на сънища. И археолог. Анализира. Името, името маркира горските пътеки така, както позволява по дланта да пъплят мравки.

 

В същия този момент, далеч на север, гробар става баща и докато повие Едем в пухената си завивка, кротката жена ще спасява ходилата си пред блокирал светофар.

 

Аплодисменти. Нещо кънти. Нима заспивам… Нищо не е започнало. Ето я лентата. Няма го кадъра, липсва филмът.

 

Театърът шуми като оголен поток, после се обезшумява. Притихва.

 

Инсомния.

Каменна плоча.

Вулканичен камък.

Феб Аполон с вратовръзка.

Това ли се казва история.

Ако кажеш „да“ –

Нещо се е случило.

 

Ако поклатиш глава

Загубил разум в тези думи,

Помни –

История на Мъж и Жена,

Която е останала

Без режисиране.

Останалото е сън –

Твоята вълшебна гора,

За да изпиеш чая на спокойствие,

Да стиснеш ръката на убиеца;

Да повярваш! –

Всеки копринен шал

Може да бъде канела,

Всяка перла – сън…

Останалото е мастилница

Уморена след оргазма

На твоето Неразбиране…

 

 

 

Published in: Без категория on 04.03.2008 at 10:27  Вашият коментар  
Tags:

Ягодов шейк


Краката ти.

Нека ги има,

Покрити с мъха на доверието,

Когато между тях разпръсквам ум

И сламки розови,

Когато си отегчен,

Гълтам,

Пия ето така –

Като плюшено бреме,

Уплашено

От петната по масата,

От цветовете на твоето тяло;

Когато строшавам чашата

Пълна догоре с бяло,

Докато на входа ми

Отцеждаш

Капчица кръв –

За червеното, казваш

И съжаляваш

чешкия кристал.

15.01.2008