Първата ми авторска електронна книга

Дъхът преди признанието...и плуването...

Първата ми авторска електронна книга

Ето че се роди и второто ми отроче – „Форми на вертикална вода“. Издателство alGol Press прояви смелостта,а може ви и неблагоразумието да се довери на вертикалната вода и да я публикува. Последвайте линка и ще разберете откъде можете да си закупите електронното „отроче“.

Самото издателство, от чийто екип се гордея да съм част, е абсолютен новатор в контекста на българския издателски бизнес – нима сте виждали в България друг издател, който призовава към свободното изпращане на ръкописи? Новаторството на alGol, обаче се изразява по-скоро в амбицията да изнесе новата, експерименталната, смелата българска литература извън границите на българския пазар – да я дигитализира, за да я направи световно достъпна чрез гиганти като iBooks, Kobo, Copia и др.

 

Издателството има нужда от Вашата подкрепа, за да сбъднем заедно една отдавна нужна промяна! Заради същото има нужда и от вашите ръкописи!

 

P.S. Авторът…

View original post 20 more words

Първата ми авторска електронна книга

Първата ми авторска електронна книга

Ето че се роди и второто ми отроче – „Форми на вертикална вода“. Издателство alGol Press прояви смелостта,а може ви и неблагоразумието да се довери на вертикалната вода и да я публикува. Последвайте линка и ще разберете откъде можете да си закупите електронното „отроче“.

Самото издателство, от чийто екип се гордея да съм част, е абсолютен новатор в контекста на българския издателски бизнес – нима сте виждали в България друг издател, който призовава към свободното изпращане на ръкописи? Новаторството на alGol, обаче се изразява по-скоро в амбицията да изнесе новата, експерименталната, смелата българска литература извън границите на българския пазар – да я дигитализира, за да я направи световно достъпна чрез гиганти като iBooks, Kobo, Copia и др.

 

Издателството има нужда от Вашата подкрепа, за да сбъднем заедно една отдавна нужна промяна! Заради същото има нужда и от вашите ръкописи!

 

P.S. Авторът на „Форми на вертикална вода“ посреща с отворени обятия читателски коментари, критика и всякаква друга форма на диалог с/чрез/през текста:)

Следмедитативен вятър

 

Хлъзгаво,

летливо –

часът на Лъва

 

***

Нерафинирано ми е

като Нептунов лъч,

подобен съм

на зимен сън…

 

***

Сред отломки от слонова кост

и минорната“Фантазия“ у Моцарт:

Алдебаран изгрява

 

***

Белатрих –

женски хляб от дъжд

омесен през лявото рамо на Бога

 

***

Влиза зимата в пустините

през космос

от сълзи и пара

***

По-стара е солта

от цветовете,

играе ли Меркурият

в Риби

 

***

Детето на сълзите

реди пъзел –

керемидите на затъмнението

 

***

Моят нов сайт

Може да посетите новият ми сайт тук msagar.net

ХV. Дяволът

Изненада е този

като отзвук във

бравата –

завръщане притворено

в отвореното сърцебиене,

което и до днес

не е отплавало

под мачта на кораб

от спомняне.

Промяна е този

и кресливо движение,

между бедрата ти е

интонация,

която през плътта и парата

съсича мъжкото подочие.

Разказвачът е този на приказки

и шут карнавален,

окичен с двуоки камелии,
поливани със сребърно

и във безочие,

с бученето на разцъфтели тъпани,

като прилив от облаци дъхави,

които да лющят стените

от стаите

и на нощта да й сменят настроенията,

защото тя го именува през ушите,

а твоята любов –

през погледа.

Брояч е този,

хронометър

и къщата му е четворен вятър –

строената от откровения,

строената напук на геометрия,

която може да брои сама

във някакво притихнало

видение –

хиляда ъгъла обхожда

и после Сура време й е нужна

да счупи думите бакърени,

да спре в Едното,

в облото,

да диша през

Шехеразадата,

дордето не почупи

сън двулик –

Коран чете се през ушите,

защото Книга се твори

наопаки.

Изненада е този –

от тихите –

когато кръвта ти се стеле

в ботушите,

а той си играе на топчета

и образи прави от счупено –

сърдечните твой трофеи,

човече,

загърнати в паметен гъдел,

зашити в мелодия

стъклена,

когато в устата е

дървено,

а сърцето скимти между зъбите

и в гърдите те тупат опашките

на всяка малка болка

като малък глад,

която е ръб между устните

и на звездите дарява езиците,

защото през тях ще четеш

дали е той това

или е твоето обримчване –

конците на млякото първо,

което си пил

и първото, гладното влюбване,

подобно на първото,

най първото име,

което си носил,

което си плевил

и сетне – което си клел.

ХVІ. Кулата

І. Кулата с лице на север

Безснежно е горе

във Кулите,

защото са долу

изпасани всичките –

и посоките,

и снеговете –

вкупом двете

от човеците

и отдавна им топлят утробите,

когато от звуци им стане

студено.

Беззвучно е горе,

където се шият абстракции,

защото долу,

същите човеци,

зад име всяко носят си

подкова,

закичена с мелодии бездетни,

та тоя амулет да ги предпази от

пролет и безгласие,

уста отворена –

гнева, глада,

грима на Музите,

от страшното в магичното:

от очленяване,

защото долу зъзнат буквите,

окичени в изсъхнали акации,

които се берат на зазоряване,

а после се перат ведно с

гримасите

и се подреждат все по ръбове,

на куп, разпръснати из стаите.

Безстрашно е горе,

защото цари многозначие,

защото те чака бездънно катерене,

което си струва до края –

и боята цветна,

и лъча студен

на цялото твое усилие;

защото забравяш езика си

там

и пееш космически шлагери,

дордето те викат от долу,

всеки през своята птица,

която е сдъвкала хубаво

всеки отделен папирус

и всичките остри светилници –

на Света грамофонната лудост.

ІІ.Обърната кула, с лице на юг

Ти, гадателю в прозорците,

знаеш ли ти,

че в Кулите е безпрозоречно

и не разчиташ сам

на фигуралии,

а на прелистване

и скитане във не-цвета

на светофарите,

защото долу по тротоарите

всеки има да препъва

стъкленица

и всеки си пали камината

сам,

защото сам всеки гравира

на зимата звездната карта,

изпечена в огън.

Дордето, ти, Смесительо

на техните телесни сокове,

опираш им очите във гърба

на времето

и ги гощаваш там,

във хан-съновидение:

на кукумявките наливаш мляко –

против самотата било;

на който обича през мечове,

медовина даваш с ветрове

и орехи;

чай копривен сипваш на бездетните;

а житна питка,

печена на месечина

и със захар полята

от сърдечен ступор,

чупиш в ураганите –

глави на гневните.

ІІІ. Между Кулите

Така по залез,

лягат в снеговете ситите,

а гладните ги брули лятото

и Кулите цъфтят в моретата,

а суша уморява смъртните –

оная земна плоча неразместена,

която разпилява смислите

и земетръс е

във пределите

на умовете призрачни –

умове –молитвени белтъци,

които са есенцията на Рибите,

дето в тебе се обръщат

люспесто,

моя малка болка,

като малък глад –

да те погледат така им се иска,

да те измерят отгоре

надолу,

теб, която ми раждаш тайфуните

и много говориш

в безшумното,

и много гадаеш на кръв,

от прозрачни артерии,

дето все наобратно изчиташ

във уши и усти

глухонеми…

…А дали ще си ти

огледално възкръсване

или ще има още чакане –

небрано, но вече

изслушано време –

подир него да мамя

жениха си,

с пръстен – сферична постеля?

00. Глупакът

І.

Бамбуков стол си носиш

на собственото тяло

в безгръбначното подземие.

Изплел си го от кота нула,

останал е безименен,

но е останал,

та да подрежда в гънките

слепци,

животи и

прераждане –

трите елемента на танцуване,

трите сфери

недоверие,

с още точно толкова от

отражения,

оформени във тъмната страна

на огледалото.

ІІ.

Ти си шапката прихлупена

над челото високо на човеците,

където е статично и

спарено,

тясно е

от куполи на църкви

и глухо е

в театъра на плътското,

и глухо е

от липсата на облаци,

от шепот на промените,

стоящи гърбом на прегръдката,

на схватката на ветровете –

пълен сякаш

профил и

амфаз

на всичките небета,

на моретата.

ІІІ.

Жонгльор, танцьор,

ти,

ядката на моето отлъчване,

вземи ме с теб да попътуваме –

кръста два

и двама кръстоносци на езиците:

дъх след дъх, прилежно да зачеркваме

на човеците всяко наречие,

тях да преподреждаме

случайно

в нови сгради от безмълвие –

пространство ново

за танцуване на

Сферите.

Ето, виж, онези малките,

застиналите, степните пътеки,

онези разслоените

и немите –

войните изсънувани на хората,

бавни са и са чупливи

те,

не са танцуване,

а пасо добле на пустините.

И онези виж,

изрисуваните цели в спомени –

тежко са и мълчаливо изпарение,

защото без стени са се градили,

без бесилници за гласовете си,

когато са различни в

безразличие,

когато си объркат стъпките

и взаимно си съсичат сенките,

когато са митичното

провесване

от глутниците танци разградени –

обсебени, обесени

и след това едва

изсечени

през пръстите

на танго и

отсъствие.

И безпръстни после,

пълзят си така из основите

и всеки опипва с езика си,

и всеки краде си

по име от

нощните пламъци,

да, същите тези –

подобни

на гладните корени –

хранилище за

градските фенери,

да, същите – градът на самозванците,

които все се именуват

да са Влюбени.

ІV.

Но, ето, да,

ти си избра

и отчупи парче

от средата на питата –

от предвидимото;

избра еднопосочната пътека,

по която да събираш погледи –

онези брулените, без да са напъпили

в градини от галактики,

във цветните градини

на съзвездията.

Избра си, явно,

лявото и Изтока,

там,

при табора на месечините;

там,

където Богът е амнезия,

там,

където е многоезичие

и всеки дъх е връзка с ключове,

защото всяко ново раждане

или

прекъснато сънуване,

изпищява там, подобно

малка болка

като малък глад

под сърцето на новородените

и на дървото под сърцето

едновременно,

е ключ забравен там,

та да се бърка Изначалното,

зачатие да се увие в себе си

по рафтовете ялови на

тайните,

отвъд бедрата-праскови на зимата,

която като отзвук

и космичен фон

се киска отсега в ръкава си

и краката ти върти наопаки,

все нататък –

към Високото,

все в посока на Пророчество –

ходилата разранени

на бамбуковия стол.

ІІ. Жрицата

Не ме търси в лика копринен

на сърцето –

изкривен е тоя образ,

убива тая маска восъчна

и все стои на криво

по хоризонталата –

вита стълба на Дъното,

по която си паднал отдавна

на сън.

Ти, който от женските

икони

по обичаш мъжките,

разрови ме като пепелява песен,

клечи пред храма на разсъдъка

и превръщай ми дните

в съсиреци.

Пред тоя храм

духни в тръбата:

тръбата, бременна от вятър –

тръбата вододелна

на Света,

защото ей така, ще ме изпееш

полегато

в тихото

и във високото –

на думите във маранята.

Тогава ще ти построят липите

от зелено къща,

с покрив – есенно въздишане

и ще държат леглото ти изправено

на Изток –

на осмото небе в Запада –

Боговете да препъва там,

Боговете и паважите

в синьото, отвъд очите,

а ти, дордето спиш,

да душиш месечината

от гръдни мускуси,

да те убива нещото

отляво

и огледало да търсиш,

което отдавна го няма,

защото е от сънищата скрито

във свитите зрънца –

на балдахина зеници –

във неродените стени

на стаята.

Ето затова

не ме търси,

сънувай ме между колони –

държат сърцето ниско долу,

да не се разплиска,

да не стане мухълът

на вертикалите,

на прибоя ти меден,

на меча ти военен,

Небесни Зографе…

…И аз съм сън,

тогава точно,

задъхан по обратно стълбище,

и никак ВЪВ не съм,

а тайна ПОД сърцето,

където малка болка

като малък глад

с подземие и нар

ще ме нахрани,

с метал и сребърно

от косите на смъртните,

утайката горчива

на морския вятър,

с движението,

застоят,

със препетуум мобиле –

самотности две

със покълнало жито

в душите.

ХVІІІ. Луната

Мога да бъда прозрачна вода,

която се стеле в гнева ти

и шумно,

и тихо

в гърди-листопади,

когато се пият горещи

сълзите на Бога,

ведно със обратното време –

да полудееш от дъжд

и от суша

тогава.

Това е точно времето на двата хляба,

дето го цапаш с езика си,

изплетен в кукумявча прежда –

безгласие малко

ключове

и звуково набожие

от малка болка

като малък глад

родени в ключалката

под синьото,

турското синьо – пещера от устни и дълбоко,

подобно глас в чужди меридиани,

който идва от далеч

и пасва точно на прозореца –

този твой прозорец

пред навътрето,

където нажежаваш непрогледнато

зеленото до бяло,

индуса до кална месечина

и си брадва от мушкатови

ритуали –

хореографии от корени

на мокрото сребро.

Ти, с краката си пергелени,

стъпили на двата хляба,

от двата края на прозореца

като два молитвени езика:

единият – езикът на черната мед,

стружките любовни в ушите ти,

дето ще ги очленяваш

в деня единствен

на черна луна,

когато е суша в устата

от спирално говорене;

другият – език-надмислица,

на пещта езикът

и на зърното,

когато ти е сребърно

и на бяла луна се ковеш,

и ставаш под сърцето накит,

подезичен шум,

който ти препъва думите

разплетени от болка малка

като малък глад,

оплетени от теб обратно

в един ръкав от звучна вълна,

дето да събираш до замръзване

горещите сълзи на Бога,

така че в теб да ражда

безсезоние

и в племето на всяка нова среща

молитви да слушаш

на слепи езици изречени,

които сам да пееш после

на всяка нова твоя любима

подскочила, подобно пустошта

в потока,

от своя сън

във твоя,

съзвездия да ти зачева.

XVII. Звездата

І.

Ти си онова индигово –

среднището на мълчаливите

което се рисува с въглени,

което се приспива с мълнии

и ирисите дето плисва сутрешно

във корените право

на косите слънчеви.

А ветровете сухи

играят си на метеори

и взират се

в горещи акварели –

на грешник търсещите ириси,

антични, прилични на пепел,

бездъхни, космически сокове,

по пътека въздушна нагоре поели,

сред любови от сводове,

малка купчина нанизи,

дето граби,

за да шие после

все едни и същи,

и едни и същи

преброими до безкрайното,

топло-снежни мигове

сънуване.

Шие без ръце да са й нужни –

парцали-плът

на дрехата в плътта изтлели,

дордето гледа между две очи

и формата на третото издрасква,

а третото е винаги

безпаметно,

бездетно,

третото е многоточие,

сварено във кипящи извори,

в катинари железни

загърнати зеници

и безсъние кръгово,

скрито в кепенци от огън,

с ключове неми заключени,

в безконечното само разтворени,

на звуци от птици пълзящи

подобни,

тъпани същи под челата човешки.

Там, вътре в ръбове,

по средата на веждите,

там под дълбоките изби,

иззад далечни телесни потоци,

където се пази

измръзнало вино

в лехи от индигови бъчви,

положен е свят

на недъзи сърдечни,

в бурен увивен оплетени,

отлежават,

кипят

и глаголно жужат

все така сиромашки неканени

в Дървото вечно на отците

и в топлото на чуждите врати,

изпасали овалите на сънните артерии,

а зимата нарекли вдъхновение.

ІІ.

Ако пък в посока Юг,

на тила на сърдечното вслушване,

кафез си плел,

коя и да е дума да си хванеш

иззад стъклото горно,

което да се чупи при издишване,

тогава може би ще бъдеш съзидателен

и стихове може би пишеш,

а в тебе се трошат металите

на всичките човеци

и езиците:

преплетени,

прегракнали,

безшумно кривогледи

в слепотата си,

заслушани единствено в стомасите

на своите откраднати вечери,

където болката е малка

като малък глад,

но теб те няма на трапезата,

защото е изяден тоя сън

и по е важно явето,

мечтите си да решеш с вилица,

подобен на Създателя,

който сее клони във

сърцето ти,

та от ушите върби да растат,

преброили дванайсет сълзи

и нарекли всяка със

различно име,

подарили им дом без стени –

зодиак им съшили,

та бездомни останали всичките.

…И Други цветове…

…Когато стаята е пълна с Ангели…

Ти
ти
ти

си

бялото на кожата,
отвъд гъстотата на млякото.

Ти
ти
ти

си

семето на мъдростта,

отвъд

Символа

и Силата:

привидното.

Ти
ти
ти

си

пурпур на човеците,
отвъд костта на тленното.

Ти
ти
ти

си песента

отвъд звездите –
лекуваш,
пееш
Дишането пускаш

над Света…

Из „Стъкленият охлюв“

На Срещнатите и Предстоящи,

родени под знака
Скорпион,

в живота ми.

Устата ми е пълна със скорпиони.

Опашките потропват

по езиците,

дълбаят дупки от простори,

морят и будното,

и бездиханното

правят на сън,

но не го отнемат –

не убиват,

а въртят стрели на чужди сънища

и спомените остаряват:

по-стари и от мен,

и от езиците.

Устата ми е пълна със оргазми…

…В цвета на влажната канела,

когато закриваш очи

и хребети чупиш;

когато застиват хриле

и няма галактика

дето да диша.

…В цвета на размекнат и
топъл опал,

когато покривам устата си в твоята

и ти любов обтриваш

с мерудия,

поливаш с вино черното

и ме ядеш в степта

на бавното разбуждане –

на ясновидец кръг,

проникване

и звездна карта

да сочи делтата

под пъпа,

пълната

с античните чудовища,

на които само ти намираш

обиталище.

…В цвета на млад мъж,

когато си конвулсия

над мен,

неизбродна градина –

на сезоните отвъдното –

лица плодиш

отвъд луната

и паважите,

отвъд мембраните,

но още в тялото

на чуждите усмивки;

и не в корема –

между зъбите посяваш семето –

покълнал бик  да бъдеш

във дома Венерин,

тоест в мене.

(Кога ли стана мъж Венерата?!)

…В цвета на изстинала кръв –

моят кратер, твое завещание –

дълбок кафез

от твоите говори:

хриптиш,

до днес

мучиш,

заклеваш се,

после се смееш

и огладнява зеленото,

когато в пролетния свършек

ти си утро

от минало,

аз – залез от бъдеще –

онзи, същият –

мигът на изтичане,

в който ще ти сготвя

Паганизъм за вечеря.

***

Този стих потъна в себе си,

като от три дни

да беше мъртъв,

като да притичва през

сухи възглавници –

утроено семето,

прокъсани клепачите:

Скорпионите са само кладите

на женските ми сънища.

Пропада тоя стих в себе си,

защото Паганизъм загорява

върху печката –

очи-котлони, с червено по края:

ръце ще положиш ли,

аз съм фурна от пулс?

Душа без тежест –

да потъне не може,

да върви по водата

не може,

затова ме разхвърляй в морета –

да бъда обещание,

компасите да спрат

преди да си отхапал

от вечерята,

преди да си припомниш говора –

накацали птици

в отровено гърло –

да бъда, който ти носи

през огън солта,

през водата хиляда години –

екстатики скорпионски,

изляти от бели катрани…

…лепне още…

лепне още…

лепне още…

този разказ за разкъсване,

накуп и едновременно

от модернисти-мистици,

придошлите в мен

екстази изворни

на глудници.

Готварска книга в минало свършено

Фигуралии с карфици –

мелодия, забита в ума ми,

обръща главата наопаки,

лети

сред спирали обратни,

навътре в занданите –

бавно-бързо бродира

аритмии –

назад към Вавилония,

назад към земята,

твърдта –

недочути езици.

Казваше се Ононимия.

Печеше хляб от листи

и мастило,

гъсто, много гъсто,

сякаш градушка

в гръдта на богиня.

Подправяше хляба

с трикове всякакви:

повторения – много

от пресни стилистики,

посоляване

хубаво

от игрите на думи –

малко шумни и палави,

само по празници

тихи.

С печивата си

хранеше гълъби –

изгладнели поети –

под венециански тераси

от а-символия,

аритмика

и плитко е…

плитко е…

плитко е…

Канале Гранде:

вдъхновения в забвение.

Във Венеция звучеше класика.

(разбира се)

Небето, цяло, плувнало

в пот и хоризонти:

горещо е в тези пещи, мислеше

и хващаше вече

онази –

вкусната златна коричка

от залези,

защото бе възможно

или пък другояче казано –

напълно невъзможно беше иначе –

небето се сервираше

с поезия.

Или пък другояче казано –

поезия не може без небе

и моля да се отбележи –

стихът по-горе

е в минало време,

от категорията

свършени.

Не-нагледище

Прилеп ще ме ослепи,

когато стане равна светлината

в миг на безфенерие –

угасен фитил

от глудниците–спътници

из глухия космос

на хилядите изречения

дето наизуст си ги научил

и тъпчеш с тях,

онези същите,

и дните, и нощите –

папагали с протези.

Заради плиткото черно

диапозитиви лепиш по стените,

цветовете да викат,

заместител на думи –

да крещят,

да зоват,

да ридаят

за своята липса

пред слепите –

кухи мелодии на твоите дни

и глухите –

вързоп безпредметни очи,

които се удрят в ъглите,

центъра все не намират

на твоите ириси в дъното,

на твоето тяло в простора.

Снимай ме, но говори!

Колкото по-наизуст,

толкова по-разкривено

и актово някак,

разголено,

с други одежди в телата ни,

с други лъжи между пръстите.

Описания никакви –

ти не търпиш,

нали са във тебе събрани

накуп

светлини невидени,

симфонични оркестри нечути…

… Без диригент,

завършен без ноти –

всички сетивни недъзи,

могат в теб,

иззад себе си,

така цветно да слушат

и шумно така да мълчат,

да виждат не форми,

а звуци,

докато аз не повярвам:

ти си едно не-нагледище,

само от мен невидяно,

закрито

от крила и пера

прилепни,

посадени в душевна саксия.

Драматургия на глухотата

І. Мислите пред-пролог

Загубих саксофона на гласа ти.

Вчера,

днес

в неразчленими календари,

помня ли.

Не. Помня само дъха си

прерязан с ножчето

за бръснене,

намазано с масло –

да не боли.

Помня как загубих облото

и станах остра,

ръбеста и едра,

подобно разнобедрен триъгълник

между бедрата на гъстия въздух,

бял, наднормен,

без да различавам формите,

неони без да виждам –

бяло като разноликата еднаквост,

непрогледното безсветлие.

Наблюдавам от тогава,

без да мога да помръдна

под ритъма на тактове

неравноделни,

сърцето как  играе прескочи кобила

със здрача и вселената–

друго не му е останало

динамика безропотна

и стружки

саксофонни, гласови: от теб,

гласът ми докато не хлътне

навътре в обратното,

в ушните миди

дълбаене.

ІІ. Диалогът апарт

- Закъснях. Здравей...

Тук ще отворя очи

и знам –

изпълнена ще бъда

с нестинарски паузи...

Дано не станат ирисите въглени,

дано не види,

че нищо не чувам...

- Спиш ли? Не, гледаш ме.

Красива си, знаеш ли, но...

Не задържай погледа си дълго,

по-добре ме наругай!

Хайде де,

мигни поне, 

едно съгласие –

това ми стига...

Няма екоти –

тъпани...

тъпани...

тъпани...

парализи и изненади

в сърцата на ледени статуи...

Какво разбираш ти, 

нали си лъскав

и заоблен –

инструмент на многобожието!

- Този букет още съхне във вазата...

Извори не ми останаха

в недрата –

нали е суша между пръстите...

..и теб.

- ...Виж, можем да пътуваме, искаш ли?

И ще мълчим, ако така ти е добре.

Решиш ли, обаче, 

да падаш от този прозорец,

нека го направим заедно –

нали винаги това сме мечтали

симфонии небесни, облачни:

въздух, свистящ в ушите,

прелитане и скорости –

звезден хаос извън звука

на цветовете...

Хайде, скъсай ме накрая,

раздери ме като кинолента –

времето нали обезцветява,

чупи кости

в пантомимата,

кукловода катурва

безшумно

някъде в полята на безверието –

трънак от тленност,

отвъд-телесното движение...

- Пак ли да бъда банален...

Да те обичам ли още,

а дали да го изричам,

за да вярвам после,

че нещо ще остане чуто,

че тайничко го репетираш

без дори да ти е нужно

огледалото...,

че някъде Отвъд го очленяваш 

и го шепнеш 

на сухите си устни в края –

резонанс едничък

да се разжда

 напук на твоите безгласия,

привидности от погледи,

бездушна, нешифрирана материя.

Отказвам се, чуваш ли!

Загубих вътрешния тон,

саксофонът ми е ъглово разпятие

и с всяка нова нота

изтисквам оцет

в онази точка

на умиране,

на хребета,

дълбоко в гърлото...

Оставям те...

Да бих могъл, приспивна песен

щях да ти изтръгна,

от себе си,

от теб,

от музикант случаен –

запъхтяна буря,

но вятърът в косите ти утихна,

тоновете вкорениха се в земята

и няма сън,

и няма будност,

за мен поне –

за теб...не знам!

Загубих саксофона на гласа ти.

Ще полетя, ако се хвана за леглото,

на лов за сънища,

приспиване

и лунен хор

от псалми на Хеката;

ще търся безгласно 

в криволици-аритмия:

къде се купува крещене,

раздели, догаряне,

дъх затаен къде се купува;

дали някъде има

дюкяни космически

пълни

със  сферична музика,

по-малко божествена,

човешка повече

и близка,

интимна в ято

от малки баналности?

ІІІ. Мизансцен-декор, съдържащ епилога

Гръбнак на две превит

над бяло, метално легло,

възглавници в огън –

разляти червени коси,

хербарий наместо букет,

болнична стая, последен етаж.

Приседнала сянка

и сянка лежаща на педя,

сякаш говорят

или по-скоро се душат –

така са близо, отпътувайки далече,

с кърфици забождат очите си,

атом дори не помръдва –

да не лумнат пожари

в пространството.

А сянката –

гоблен сгрешен,

пришит върху олово,

ще се покрие със звуци – 

метал от съгласни;

гледане вместо говорене,

леярна заместила тялото,

откровение последно,

когато вече вените пулсират,

мидите хлътват,

изпадат в истерия:

безперлие на гласните.

Тропа тогава

целият този телесен

колаж

на портите тежки –

сърцата, които не чуват,

градините райски

на глухонеми сърдечно,

които в самата нечувана вечност

една по една

настройват си струните

и сетивата вътрешни

си оперират –

дълги зими дисонансни

букви скупчени в камините –

всички до една съгласни.

Няколко усещания в музикални паузи

I.

Понякога потъва цялата

в Palladio-то на Дженкинс,

хармонията чупи токчета в паважа:

някъде на дъното

на нейния стомах,

спуска се ниско,

разхвърля й там всичките органи,

разравя писмата

заедно с дупките:

писалки счупени от

мъжко себелюбене.

Място: на гарата, в кафенето.

Тук арфите изтръскват глави

от прахта,

хармоничната

антична прах,

пръски от водно присъствие…

И тази прах й слепва пръстите,

нозете стават перки,

ръцете – дифузии,

изчезва грима –

загадки само от синьо червило,

лак отревист,

тревен в същото време;

мътно уиски в очите,

билети влакови

във диафрагмата…

…И става тя амфибия

или русалка,

слепена от музика,

сглобена от пътища водни,

изтекли в задънена улица.

II.

И става тя

буре-барут,

мята се бясно из морски железници,

вече  извън композиция,

с небе надвиснало на педя,

дишащо в паузи,

бездихание пълно

с неверници.

Оттича цялата в оргазми

пресечни –

прах и солена вода,

ексецeнтрични признания

на езика на Морските хора.

III.

И ето на,

Рибар я вплита,

изсвирва я бавно,

безоблачно,

люспесто,

докато в нея бушува мълчание

и отражения,

безплодност,

безгласие от ононимия,

басови мъже

със спомени

в космически регистри;

IV.

докато в този миг

Жената-Арфа

не скъса морска струна от доверие

и другата в нея –

Жената-Русалка

на брега не си отреже

плитките –

водовъртежи словесни,

запушени в морската пяна,

за да бъде възможно тогава

Жената-Амфибия

летливо зениците да издраска,

превърнала се в цигарен дим,

уморен от дългото пътуване

разстлан над озъбено тление –

Мъж,

тесен и сух,

подобно пустинно преддверие,

заключена нота последна,

където умира стихът,

където

предвлаково плуване

кънти в дробовете

на беззвучна земя –

безкислородната суша

и вдига в пространството облак –

облак дъждовен от прах,

частици лепкави,

акорди…, пулс,

застинали

на масата отсреща.

Раждане в Непознатия

Загръщам в палтото си

баналното,

сбогувам се със зимата

хилядолетия преди деня на моето раждане –

втори,

когато захвърлям и шала,

дълбоко в оня канал

на порцелановите пориви:

изпотрошено ми е и недорисувано,

изпаднал в малки изобилия

от неговорене.

Срещу мен ще седнеш ли,

да помълчим?

Или ще цвилиш трескаво,

пролетно и слънчево

на тънката си граница

от емоционално задушаване;

на мастилената граница

отсечна

между ладията златна

и лунния диск.

Ти си онзи с ръчния часовник

наместо пясък в стъкленици

от агония,

от броене на някакви месеци в графики,

когато ще съграждаш улици

в самия център на нечия гръд

и през тях ще говориш

измислици някакви

за твоята зима,

докато в мен разцъфтяват кипариси;

за твоята делта от щения,

докато в мен се събира пристанище,

за светулката-затворник между зъбите,

твоите…,

…а аз колекционирам стълбища,

поливам облаци,

докато

растат зрънца безлюдие,

когато ти се раждаш,

пепелява смърт крада от костите

и ти Адаме вече ходиш

по света от немълчание,

говорене през шепоти,

безшумност,

безмълвие от кратери –

вулкани в дъното на втори

преминали през хиляди години

и ни веднъж не спрели,

за да си поема дъх,

едва-едва прогледнал

през Мъжа

реброто изначално да изсичам,

на слънце да оставям

да се очленява

и после чак да го погълна

чрез устата на палтото си,

където разделите зимни

с разлятости пролетни

се карат още

в кой сезон да се родя

и защо избрах на Непознатия

реброто.

Обява за наем на нулев етаж

Животът си съм взел назаем

от някакъв магьосник стар

или въздигнат Дух

от неуморните човеци

уморен.

Така, като незримо син билет

отдавна перфориран

в нечие чуждо под-очие,

въртя из джоба си и мачкам

почти всяка усмивка,

на дума всяка кучешкия зъб

почти

докато на улицата в кома,

на след-дъждовния паваж,

не се препъна в ламарината:

случаен казан,

където с очи, затворени широко,

да падна и да се самозапаля –

къс от пасха,

оръжие за лов на облаци –

някой просяк да се сгрее.

Над мене само Данте ще се смее

и на вратата разкривено

сем. Алигиери ще изписва с

тебешир лилав

от звезден прах на буци.

Излиза, всъщност, че това е бил

Вергилий,

а всички срещи,

всичките мълчания

и карти Таро пръснати по масата,

като безпръстие впито

в следобедни мухи-весталки,

пиянство, карамели:

предсказания били

или червени прилепи,

всичките взети назаем

без да съм си плащал наема

с години,

от цял рояк безвремие,

в което магьосникът-търговец

все объркваше дължимото,

все не излизаше сметката;

въздигнатият Дух изтрих от телефона

и все в къщи от пепел живеех –

самозапален,

под наем,

без собствена табела на вратата,

защото е множество входът

от заеми,

изходът – един

и стига да го побереш във

себе си

остава твой,

макар увит на пазара

в Случайности.

Безизборни писалища

На Таня П. за отблясъците!

І.

Рушат се стените ми

от орган в пещера

докато Литературата лакира своите нокти

с прозрачни, остри сталактити –

пламъци сини отразени в прозрачното:

самозапалват се думите –

слово-инвитро,

невъзможно зачеване

отвъд тишината:

Литература безизборна

или с избор единствен –

каква ли би могла да бъде

онази,

побрана в спирали от птици,

не друго, само

не-разум.

ІІ.

Облаците са мастилници,

почернят зеленото на сърдечните полета

с гнезда изоставени пълни

с хербарий от погледи, обърнати нагоре

за молитва,

с хълмове от междуметия: мазохизъм,

стихът се губи в себе си,

прозата е нарисувана,

издува корем далеч над хоризонта

и нищо не ражда

докато сам не разрежеш платното й

на ленти от Нищо –

разноцветни знамена

плющят,

изложени на ветровете южни:

разложените геометрии от разум,

където липсват

любовните истории лакирани

между момче и момиче

в сиви полета дъждовни

отвън,

изсушени отвътре,

затиснати между страници избор,

на Литературата изборът

не-разум да бъде:

Нищо…

Нищо…

Нищо…

ІІІ.

И ключът се затвори

в пещерата

на самосъзнателните прадеди

в триъгълниците

от разтопени сталактити

и орган, запратен

някъде долу

от върха на Света

на нечия глава в мазето.

Гърбът на вселената

Дори пианото удря само по клавишите,

си бемол отскача в стените,

събаря картините:

Пикасовите гълъби се разхвърчават,

пера покриват с длан устата, ноздрите

и Си-бемолът изпива задушливия въздух

със сламка.

Всичкото това, когато мъжът обръща своя гръб

пред, иззад, напук на твоите ириси,

извърнат в легло от беззвучие,

матрак от думи, керосин,

табли от восък и парене

дълбоко в очните полюси.

Тогава точно ръце от безверие

и контурите на разграфения гръбнак –

змия с хиляда въпросителни,

широки гривни на дозината й китки –

гризат зелената ти ябълка

неопределеност бездървесна,

на плуващата ти към дъното усмивка

с черупките на не-лица покрито

и в конусът на твоята самотност –

междукрачието със двата хълма –

късият меч на гръбнака

те понася жертвено към тризъбеца на Посейдон,

когато свещите в стаята догарят,

а океанът свети с фенер пред прозорците:

нощта е в средата си,

сдъвкала червения конец на своите часове;

тогава ти ще се изпишеш върху този тъй изправен гръб,

нос ще опреш о мъжкото рамо,

клепачите ти неговия тил ще дращят,

за да вдишаш праха на всичките книги,

на твоето будуване

и мъжкото трептене в сън от Си-бемоли,

когато вселената се събира около лагерния огън

на назъбения хребет,

гръбначния стълб –

боата те поглъща

и хлопва капака на едно безгръбначно пиано

в съседната стая

или съседната сграда

цялата слепена от прозорци с развито въображение –

прозорците-поети.

Panic Attack

Някои диагнози са смешни.

И със своя смях през зъби

поставят въпроси.

Къде е спирането,

мигът без име,

точката …?

Дали е смешен инфарктът

и можеш ли да умреш в многоточие

като избързали капки безсъние,

като ято пълзящи комари

с изтекло разрешително

за летене –

само с дълго приземяване

в кухата сърце-вина,

там: чифтосването на емоции.

Паникьосай се от радост,

от делвите с въздух

и безпаметност.

Извади от скрина старите си дрехи,

прави любов със спомените си

и когато се разлееш в тръбата –

водопроводната онази –

по вертикала, която пресича леглото,

чак тогава можеш да се паникьосаш,

защото монологът ти ще стане дълъг,

скучен

и крепостта ще се руши спираловидно,

а ти ще си умрял в хармония,

неатакуван

като сменен сезон, който в този миг

изгрява другаде

в очакване на някаква диагноза…

Безпрозоречната изневяра

Живея сякаш в крематориум.

Сам го градих,

беше дълго и бавно –

от кал,

кости о сатена на постелите,

коси по възглавката разхвърляни –

поетичен образ на подобно тъжно здание…

И живеех сред цветната пепел,

скрити ириси в юмруци,

сърца от мрамор, отразени в съзнанието,

така замърсеният мой кладенец –

личното ми нефтено находище –

плътно черно

или

подобно прозрачно желе

И нещо все си пишех,

и на пресекулки дишах

като риба с гръбнак от пясък,

пясъчен часовник пълен с опиум,

сънища ослепяващи очи

и светлина…

Недостатъчна такава –

претенциозна светлина,

безпространствена, но очарована

от среброто на всяка цигарена вечер.

Обичаш крематориуми?

Нима…

Изневерявай ми тогава, чуваш ли –

изневерявай ми с живот,

явно го прави,

докажи ми ононимите,

обичай ме чрез тях.

Бъди прозорец в крематориума,

пустинна буря в дюните,

само пази тишина –

само краят заслужава тишината…

…Онази тишина,

когато ме разпръснеш над морето,

когато ме запратиш върху тъмния диск на луната

и ме посипеш из сцена,

където да е тихо,

където да ме тъпчат

гняв от памтомими,

любови в урните

и ти –

пожар ухилен в крематориума,

който тайно се среща с живота –

отвреме на време, за кратки афери.

Отложената книга в не-отложен ден

Не стигам все до Вирджиния Улф,
не мога дори да започна –
Лесно е!… –
Лежи на стола,
при сърцето на кухненската маса,
тоест отляво,
Към фара: пътува Тя върху точно този стол,
аз не я догонвам…
А книгата е претенциозна,
ще те преследва
в пътуването от Александрия
през Акра, до Рим –
вечеря уговорена с Нерон –
остатък съм от Задушаване,
пясъчни сълзи съм,
да ме приемат могат само подводните дюни,
да дишам мога само през вода –
дробове пълни чак до пръсване
със сол, вода и Ноеви ковчези

Книгата може!… –
Да, може да бъде активна:
върти се рано сутрин в леглото,
пълзи
на колене и по корем,
крещи, ридае, после се усмихва,

разголва страници,

прикрива бенки от разлятото мастило…

Къде е Улф?
А моят фар къде е? –
Ще освети ли част от Времето
или ще разбера най-после –
тъмното предхожда светлото,
а не че думите си имат цвят
и не че денят ти е светъл:
Дзен трябва да се търси във светулките,
а не в звездите.

Из една стара книга

Ехо съм,

застанало пред огледалото –

скрит в безпаметност

от Аза и проклятието.

Кое съм –

сън или преддверие?

Кое съм –

Забвение от прах и страници?

Кое дете,

кое легло,

кое втъкаване във свитъци?

 

……….

 

[Мълчание и…само въпросителни]

 

…И ред,

и дума,

междуметие –

това е адът –

антиквариатите,

а между тях въпросът от пъзели,

фрагменти,

реалности…

 

[…Чета Лорка заслушан в смъртта на фламенкото.]

На пук на съвременните еротомани

НА ЛЮБИМАТА, КОЯТО ЩЕ СИ ЛЯГА

Джон Дън

Превод от английски: Кристин Димитрова

Ела, любов, че грохнах от съблазън,
не смажа ли мускета, ще съм смазан.
Когато враг врага си дебне, той
се уморява да стърчи без бой.
Свали тоз пояс – бляскав млечен път,
обгърнал тяло с дваж по-бяла плът.
Снеми корсажа, дето на глупците
с рубини би им отклонил очите.
И връзките си развържи, защото
часът със звън напомня за леглото.
Махни корсета, странно здрав и цял –
виж, аз в такава близост бих умрял.
Таз смъкваща се рокля ми открива,
че като лъч след облак си красива.
Дай диадемата ти сам да снема –
корона от коси, пък с диадема!
Обувките хвърли, ела насам
и влез в леглото, в нощния ни храм.
Тъй в бели роби ангелите само
ни носят вест, но бялото ти рамо
по-скоро мохамедов рай вести –
знам, призракът е също бял, но ти
се различаваш в свойта белота –
той космите изправя, ти плътта.
Дай на ръцете ми сертификат
да бродят над, под, във, отпред, отзад.
О, мой нов свят, о, девствена обител,
о, кралство на един-единствен жител,
о, скъпа, златна мина, таен град,
пред теб щастлив съм, в теб ще съм богат,
свободен ще съм вътре и призван
да подпечатвам всичко свое с длан.
Ти, голота, си бременна с успехи:
че само дух без плът и плът без дрехи
трептят в екстаз. Жените диаманта
го ползват като топка на Атланта
и глупавият поглед със замах
се хваща в него, без да хване тях.
В жената неграмотните лаици
ще видят само пищните корици,
но тази книга пред избраници
сама на забранените си страници
ще се разтвори. Вече съм избран,
така че покажи ми се без свян
като на акушерка. Тук бельото
не е престиж, а пречка за окото.
Виж, няма страшно, гол съм отведнъж,
пък ти дори ще си покрита с мъж.

Източник: http://www.litclub.com/library/prev/donne/23.html

***

На Р.

Съзерцание;

икона;

пламък тих…

…на лято дисонансно,

изпълнено с безброй съзвучия.

Недей да казваш

Елегичното червено аз познах

…

или

праха на Одисеята

Познал си

страница изписана

с лунен камък,

познал си дух,

безветрие,

безпаметни стени.

А думите в теб са неподвластни

на грим,

на сресване,

на безтегловност

и примирие:

Летлива огърлица –

туй са те.

А образите…

…образите, в тях опожарени –

очите са съновидения

едва сега заспиват в музика,

едва сега рисуват,

с пръсти и глина,

храм от съзерцания,

икони…

Липсваш ми –

молитвата това е:

всеки текст остава мъртъв

иззад отделни думи –

вплетени корали

в безсмислие.

Мисли, облечени в сватбена рокля

На Д. Р.

Живял някога,

много отдавна…

Принц!

Живял в далечния свят

на стъклените облаци:

Дъжд…

Все дъжд!

не познавал Яворов,

определено,

но така безмилостно се стичал по прозорците…

…докосвал тялото покрито с мухъл –

ласкал го,

после го отхвърлял…

и все така изцяло го поглъщал

в трите часа заоблени

на тричасовото между-часие,

прекарано цялото в някакъв бар.

Искал да има история някаква

между тях да седи –

по средата….

Но нямало!

Затова говорел много,

сляпо говорел,

някак наизуст

И тъпчел устата му

със своите думи –

тъпчел стари, познати

карамели в станиол…

Настанала буря!

Два стъклени облака тъй се целунали,

че валяло стъкло от небето –

валяло…,

разрязвало нишките мухъл,

разрязвало тялото –

пъртина от сняг към върха…

Когато изтекла кръвта

на момчето покрито със стъкло,

с карамел и станиол,

опаковал го принцът за своя история

и го оставил пред първата църква.

– Да се омъжим, искаш ли?

– Затворена е църквата –

– изпарил карамелът пръстите му в отговор –

– До сутринта ще чакаме да я отворят…

Но църквата била затворена,

пропаднала в себе си,

вечеря безбрачие –

понеделник бил ден на кристала –

не на стъклото,

не на облаците,

не на сватбите!

Когато порастна искам да стана Буда

(Какво е Буда, Учителю? – Буда е бърсалка за задник)

да, да…правилно чухте  –

Буда!

С детство като коан,
абсурден някакъв –
ухилен,
плашещ,
смеещ се
и мрънкащ
пред пакетче „Лукчета“.

Онова детство, което не успя,
то просто не можеше да продължи –
същото, на което се смяха,
малко… много малко детство сгушено в лунен кратер
като в утроба от която можеш да извикаш –
„Сантиментална си, Луна,
твърде си будоарна,
твърде куртизанка,
твърде смешна“.

Детството на великаните –
уморено с първия дъх,
пораснало с тътена на първия шамар –
открило иглата в купата сено,
а сред сеното тела –
голи детски психолози! –
драскат още,
още пишат
съчиняват порочния коан
увит в пелени,
слузест
разлят морски залез
в детски очи,
които изгарят отвътре
нелепите уста на психолозите-деца-без-детство

цък-цък-цък

(5 минути…. 3/4 сърдечен удар и лъжица усмихната каша)

цъкат с раздвоен език:
(разтворен като двете ми бедра)

детство на 24

през 24-та емоция,
на 24-я етаж,
в 24-то легло,
върху 24-я мъж от сено,
по време на 24-я оргазъм

тогава,

когато порастна, де –

ще стана Буда,

защото коанът Горе, стих втори
(макар цитиран в скоби и по спомен)
си е съвсем истински!

СУАД АС-САБАХ

***

Да проникна искам

в разкопчаната ти риза,

в раната отворена…

да стана искам част

от твоето главозамайване,

от твоята тревога,

от красивата ти смърт.

С теб искам да стигна до края…

на лудостта до края,

на дързостта до края…,

до предела на моята женственост…

Бих искала да плавам с твоя кораб,

пристанище дето не знае

и никъде котва не пуска.

В гърдите мои искам да те скрия,

в миг на силни ветрове,

на страшна буря,

когато

или с теб ще се спася…,

или с тебе ще потъна…

Превод от арабски:

De Profundis

Возкресение

…Предварителен поздрав към ВСИЧКИ:

Нека Възкръсне у Вас всичко добро и христианско!

Импресия на ръба на тишината…

Така ли се плъзва ръка –

игуана върху пясък

бесило на съседната стена

и стих за чувства,

някаква икона в очите ти,

между пръстите – мъгла…

И спомени някакви – намислици

нишки на безсмислието,

когато се разнищи чорапът ти

и артериите ти пишат музика

нито нота през живота не прочели.

Така ли се стеле емоция –

стих непосветен,

оръфана покривка

чорап разнищен,

който скрива стихове след полунощ

скрива ореола,

а ти се взираш в някакви екрани –

себепознаваш се,

отричаш,

после пак се спускаш,

пак по вертикалата

бродираш фрески –

стените на моя живот –

спътник – безсъние…

прашна планета…

мъждива луна

без извор от думи,

водопади живот,

цветове,

без огън да те заслепява,

въздух гърлото да сграбчи

и паметта да се пропука –

същинска арка от несподелености…

(Саломе танцува, подобна на ефирен еднорог,

сякаш еротичен трилър…)

Пей, Йоане, пей…!

Аз не разбирам,

не обичам реклами, неон,

но, да – припознавам те в облаците

без съмнение те припознавам

и питам островърхи спомени –

докога като забравено пране,

докога като закъсняла програма –

късна, ненужна емисия –

докога объркана симфония

безореолни усмивки –

пулс

ирония

икона

инвалидна количка

за рапсодии, симфорнии, ноктюрни –

нотни листове, подписани с червило,

пощенска кутия

с признания, но без врата,

жигосана и означена

с всичките ти имена.

• Музика ли каза?

Да… на ръба на тишината…

***NB. Всъщност, всичкото това излях на фона на ето тази италианска песен(жалко, че няма клип)…:

Махмуд Даруиш /превод/

أ.*

В Дамаск
гълъбите летят
зад ограда от коприна

по двойки…
по двойки…
ب.

В Дамаск
виждам езика си в неговата цялост
върху пшеничено зърно,
изписано с иглата на жена,
изкълвано от яребиците
над Тигър и Ефрат
د.

В Дамаск
флейтата разкъсва Юсуф/Йосиф/.
Нищо не го обгражда,
но и сърцето в себе си
не може да намери
ق.

В Дамаск
видях нощта на града
нежно, нежно да танцува.
Сами да се въздигат боговете ни
Видях!

Хайку от двама арабски автори

Абдал Латиф Ад-Дулкан

Силен студ!
Нещо се сипе над моя прозорец :
прогонен врабец.

***
Цветът на моя дух –
пустинна пчела,
изтощена от слабо усилие.

***
Скиталчеството ми във джоба,
ръцете ми отгорему. Едничък звън –
сърцето ми се претъркули в нозете.

***
Натежали облаци,
остро скърца скакалец,
писмата ми – невърнати.

***
Чучулигата
излива делвите с вино в равнината,
по-красноречива
от безмълвните певци.

***
В UINO ZOO
поле от лотоси – зелено като моето сърце,
сега можеш… да скочиш!

***
Хотел от дърво,
лицето ти в огледалото на облак –
изведнъж…
Как дойде до Хамаматцу.

***
Нашата безстрастна нощ,
в облачни бокали флиртуват звездите –
прахът ги мори.

******************************************************************************

Салих Ал-Касим

Учим за насилието,
дъвчем го
и го предъвкваме,
докато не го погълнем.

Превод от арабски:
De Profundis

Зелената птица/ Закария Тамер (превод)

Абу Хиан ат-Таухиди изгори всичките си думи, изхвърли пепелта и тежко въздъхна. Огладня и тъй като в дома си не намери нещо, което става за ядене, избърса устата си с опакото на дланта и рече „Слава Богу”. После застана пред огледалото, но образът отсреща не му хареса. И той се превърна в агне, превърна се в котка, превърна се във вълк, превърна се в птица със зелени пера. Излезе през отворения прозорец, прелетя над къщите и кацна на един клон. С любопитство се взря в някакъв мъж, който седеше в градината на двореца си, заобиколен от сътрапезници, слуги и стражи. Мъжът се огледа наоколо и всичко му се стори прекрасно – тревата е зелена, дърветата са зелени, с клони, натежали от зрели плодове. Видя и синьото небе, и сияйното слънце, и цветята, разцъфтели в различни форми и цветове. Тогава, с треперещ от вълнение глас, попита: “ Има ли на света по-щастлив човек от мен?”

Всички около него се надпреварваха да го убеждават, че е най-щастливият, най-могъщият, най-благословеният, богат и щедър човек на света. А зелената птица се разгневи, превърна се в черен гарван и хрипливо заграчи. Разсърди се мъжът и заповяда на стражите си да я пропъдят от градината на двореца. Те се опитаха, но не успяха, затова сведоха засрамено глави. Тогава мъжът се ядоса и напусна градината. А гарванът летеше от дърво на дърво и упорито грачеше. Така летя, докато стигна малка уличка, кацна на една жица и видя деца, които играеха и вдигаха весела врява наоколо. Гневът му се стопи и той се превърна в сладкопойна птичка, но децата не го забелязаха. Полетя отново, видя ожесточена битка между две армии и се превърна във военен самолет, който бомбардираше войските, докато не ги унищожи напълно. После отлетя далече от безжизнените разкъсани трупове и стигна до площадките на един затвор, където надзирателите биеха затворниците с дебели пръчки. Самолетът хвърли бомби над сградите на затвора и ги срина из основи, но след миг затворниците започнаха да строят нов затвор, с високи, отвесни стени. Самолетът видя кораб в морето. Неговите пътници бяха обладани от мисълта за потопа, който ще опустоши цялата земя. Тогава се превърна в бял гълъб, полетя към небето, а след миг се върна отново на кораба, понесъл в човката си зелена клонка, от която прокапваше кръв… или червено мастило.

Превод от арабски:
De Profundis;
Стефка Хатем

Над снеговете/Гада Ас-Самман (превод)

Със спокойствието на змия, която сменя старата си кожа… С чистотата на божиите очи в мига на Сътворението… С чистотата на снега, от двете страни на пътя ми… С чистотата на роса, недокосвала устни на цвете преди…С чистотата на моята болка – каквато е била и каквато ще бъде… С чистота приветствам чистотата, приятелите, очите, в които липсва предателство, сърцата, чужди на низостта.

Но въпреки чистотата, въпреки радостта от срещата с души, които не познават лъжа; въпреки всичко, усещам вътре в себе си една празна сцена със скъсани завеси и китари с угаснал поглед… Въпреки всичко усещам пепелта, пепелта в моето гърло, сълзата, която мъж не е виждал преди…

***

Сняг… сняг… Преспи сняг… Поколения сняг…И аз – под снега… Ще имаш ли смелост? Ще можеш ли да разровиш над мен гроба от сняг… Ще имаш ли смелост да ме видиш такава, каквато съм, да ме обичаш такава, каквато съм… Жена от пепел, която търси възкресение в гърдите ти? Гърдите ти – такива, за каквито мечтая – пласт от жарава, която оставя следи от безмълвие над голи извивки… Ти… Сняг… Сняг… Ще имаш ли смелост?

***

Копнея, копнея да отпътувам далече – ръката ти да ми бъде кораб, миглите ти – платна. Но ти си като вятъра, който мога да срещна само на ръба на гола планина в студена, мрачна нощ.

А аз … аз… Девойче с пламнали страни, жена от кипящо вино… Накъде?

***

Накъде? Няма спасение от скиталчеството… Ще избягам далече, а върху масичката ще оставя за вас моето тяло, да радва очите ви…Няма спасение от скиталчеството…Зовът на болката идва оттам, издига се от пещерите на далечните, тъмни гори, превръща се в пара, която се гърчи като жена, удряна с камшици…

Превод от арабски:
De Profundis

Загуба/Д-р. Хамид Ал-Хадждж (превод)

Силен вятър. Загърнат в дебело палто вървя по улицата. Не усещам топлина, нито студ. Единственото, което чувствам е, че нещо съм забравил, загубил съм нещо. Пребърквам джобовете си за дребни пари, претърсвам чантата. Всичко е на мястото си, но аз не успявам да се преборя със собствените си усещания, както съм безсилен и да ги разбера. Виждам един приятел на отсрещната страна на улицата, махам му с ръка, за да ме забележи, но той не ми обръща никакво внимание. Сигурен съм, че ме видя, но защо ли не отвърна на поздрава. Не знам, не бях и в състояние да мисля за това – всичките ми сетива бяха обладани от онова нещо, което бях загубил, нещото на което не знаех дори същността.

Минавайки, се спирам пред един магазин за дрехи, с желанието да се подновя. Поглеждам се в огледалото, но не виждам отражението си. Къде съм? Раздвижвам ръката си – отсреща виждам само ръкава на палтото. Поклащам глава, но отражение – няма. Къде съм аз самия – просто не съществувам сред живите твари. Влизам в магазина, за да разбера от собственика историята на това странно огледало. Заговарям го, но не получавам никакъв отговор. Обръщам се към всеки човек, когото видя и няма никакво съмнение – бях загубил душата си. Опитвам да си спомня… Когато съм я загубил, къде ли съм бил. Бях вкъщи, видях болния си син и жена си, която ридаеше до него, но за тях, аз сякаш не съществувах. Може би това значи, че съм бил изчезнал от по-рано.

Часът е 12. До съдебното заседание има по-малко от час. Моля те, Боже, трябва да намеря душата си бързо, иначе ще загубя сина си, а пари за лечението му нямам. Страх ме е. Преравям. Търся. Търся навсякъде по улиците. Питам – отговори няма. Виждам малък магазин с надпис: „Душепродавница”. Може пък точно тук да намеря душата си. Слизам по стълбите, озовавайки се пред вратата. Посреща ме елегантен мъж и ме кани да вляза… Слава Богу, това бе първия човек, който забелязваше съществуването ми, откакто бях изчезнал. Е, значи нещата тръгват на добре. Елегантният мъж се усмихна, показвайки снежнобелите си кучешки зъби и каза:

–    Каква душа търсите? Не се бойте, кажете. Предлагаме огромно разнообразие, но… всичко има своята цена.

Удивих се на казаното. Отвърнах:

–    Искам си своята душа – нищо друго.

–    Добре, добре. Вие ми опишете Вашия случай, а останалото оставете на мен. Да… Искате да дадете показания, за които ще получите 100 000, нали така. Разбрах, разбрах. Сега ще Ви дам душа-заместител, докато намерите своята собствена. Ето, вземете тази, тя е точно за Вас, но… цената й е 50 000.

Колебаех се озадачен. Побягвайки, излязох от магазина, задъхан от умора и страх. Нямах представа, че недрагоценните душици са толкова скъпи и то под такава форма… Най-важното сега бе да се добера до заседанието, а после да се прибера при болния си син.

Часовете се изнизваха, но аз бях загубил представа за тях, в търсене на вкъщи. Вече всичко вървеше както трябва – дадох показания и получих парите си. Но проблемът бе, че не намирах дома си. Изглежда проблемите ми нямат край. Проверих всяко кътче в града. Градът, който чувствах така непознат, че не можех да намеря в него собствения си дом.

Забелязвам заведение с надпис: „Духовни напитки”. Въпреки че никога преди не съм го посещавал, усещам силно привличане към него. Има нещо скрито, нещо, което ме тегли към това място. Дали заради приглушените светлини, или заради приспивната музика, която се носи отвътре? Не съм сигурен нито в едното, нито в другото, но знам, че името е онова, което ме привлече. Усещам духа си отслабнал и имам нужда от нещо, което да го подкрепи. Слизам по стълбите и влизам вътре. Посреща ме елегантно момиче, което имам чувството, че познавам. „Срещали ли сме се преди?”, питам. Момичето се усмихна очарователно, показвайки снежнобелите си кучешки зъби, и отвърна: „Не те ли видях днес в душепродавницата, където ти дадох тази скъпоценна душа?”. След това ме придърпа към себе си и добави: „Което е загубено веднъж, никога не ще се върне!”.

Езикът в устата ми се заплита и успявам да произнеса само едно огромно, червено „НЕ!”.

Жена ми уверено разтриса раменете ми, шепнейки с понижен глас: „Моля те, недей да крещиш така в съня си, иначе ще събудиш малкия, а не вярвам да е дремнал дори мъничко”.

Превод от арабски:

De Profundis

Пустини….или диалогични Хайку проблясъци по време на разговор между лунатици (to be continued)

На Samaell, задето не се страхува

от думи и плаващи пясъци

**********************************
Есен –
шоколад
на прохапани устни.

**********************

– Очи…
пердета…
кораби и мораво –
Потъваш ли?

– Не!
Прокъсвам се,
лакирам, раздирам –
корабни платна…

**************************

Cigane –
хляб и восък в пясъка:
La Familia

***************************

Деви ли? –
Ръцете им, очите им –
портретите на Анимус и Анима…
Кукувиците и Богът…

*************************

Горгона –
Раците във пелени
и преоткритите иконостаси

*****************************

Съзнанието –
Предвидимости от дълбини
и ирисни пирати.

******************************

Риба и свещ.
Коприната, която загръща
секса между облаци.

****************************

В плътта на Тялото –
крокодилите…водата,
пясък имам,за да те загърна.

**********************************

Изповед –
между канелени пръчки
усукваш молитва –
глухо е.

************************************

Скрит залък,
пътека лунна
от Пророчества
в извивките на твоя гръб

***********************************

– Стърготините и Огледалото –
еротика във отраженията
на Всичкото.

– Протагонистът спи,
рисува
или се губи в контури?!?

**********************************

Самота –
торнадо от лешници
в погледа –
съдбата на слепите Птици…

************************************

– Очи –
спомени във полет
към Забравата…
Нещо прокапа…

– Пилгрим съм:
капки от спомени
по пътя –
Съм!

*************************************

Килим –
няколко нишки
от божията пъпна връв:
Тъка…

*************************************

Здрач

 

Обхванал с пръсти

лунните чертози

сънуваш някъде в пределите

ръцете си безпътни

и пиеш сладко от безверието

на нечии еретик очите-орбити;

от неграмотния попиваш сферите

и Смисълът,

и Здрачът,

и съновидението…

 

…Все…

сърцето все в безветрие…

 

Нима ще да откриеш в теб

оная глуха безсъдбовност

на бурята във гребена

изплел оная плитка самодивска

запалила и в теб доверието

за огън и преддверие?

Съзерцания

 

 

цветовете ти прокапват

 

[само понякога]

 

слоновете на Дали

гвоздеи забиват във петите ти

 

[само понякога]

 

отхапваш роза

галиш портогал

 

[понякога на ня-къде-то]

 

и слама има в очите ти

в гърдите ти –

въглени

 

[и когато понякога]

 

в теб се случва

пролетен туптеж,

армия от слепоочия

 

[аритмия понякога]

 

прегърни!

излез!

не се обръщай

из

улиците –

пурпурни реки,

тогава съзерцавай,

 

когато

 

[само понякога]

 

станеш себе си!

Суеверия

 

    

    

 

Някога. Някъде.

Много отдавна.

Мирис на мляко и слама.

В тихите стъпки на стара жена –

един вързоп с обещания

за смелост и безсмъртие.

Един червен конец

увит в плитките

от някой остров от безветрие.

А в останалата пъпна връв,

едно дете си търси стъпките

и песента си приспивна напява,

като че разпукан нар

на суеверие,

от което сенки не остават,

нито спомени.

Само глухото ридание

от дъждове кристални,

само в белите пръсти

на някоя сляпа перачка

се знае що е зачатие

и що е смъртта

преди рождението.

 

…

 

Името й е Яна…

Реката

Бог

Почива

С

Яребиците

Потокът

Стене

Срещу

Течението

Ловец

Нарцис

Сляп

И

Тръстиките

Безкоренни

Тяло

Обезоражено

Бившо

Дърво

Пещерата;

Дънерът

Вселената

Във

Ириса –

Бог съм

Или

Яребица –

Вратата я няма,

Скалата за вход

Е

                                                 Напукана…

Прилеп

 

Умората ти

нещо свято крие,

а самотата ти – Античното

и ти стоиш между колоните

да късаш трескаво ситарите,

мелодията да бъде безконечна,

тишината да изгрява с времето;

като прилеп безстрастен

летиш ниско във очите ми

и разбираш така –

умората ти е безсмислена,

а самотата ти е неродена,

на Едем проклела бремето…

Опушени лешници

 

 

***

 

 

Парата от опушени лешници,

Която се стича

По вените на моя следобед;

Пълзи огледалото –

Сянка след теб

Взривени фенери

От минало,

Което някой окосява

В пъпките

На лотоса

Покрил

Крила

На

Слепи гълъби

Казали си

„да“

поне веднъж,

изпили виното

от нарове,

за да

впрегнат в себе си

онова усещане

за приказност

безименните

шутовете

парят в чайника;

мамините сладки

и бадемите

това е онзи

мой следобед –

поредната

безгрешна

имплантация

от огън

от безпаметност

касетофон

в антиквариатите

и вратите

без звънчетата

които ще отворят

своите сетива

преди да си успял

да срещнеш

който и да е сезон

на булеварда

предвечерен

преди

да умре вечерта.

Жрец

 

Ти си онзи същия,

който не видях да плаче

и да се усмихва на неверието.

Ти си онзи същия със призмите,

който от Гойя се учи на приказност

и си различен като синьото на ямите,

потънал в безпрогледното.

 

Защо не те познах,

а уж от тебе нищо не убягваше?

Докато на плочите лежиш

Ищар ще те подрежда –

тяло недокоснато,

което трябваше да бъде жертва…

и обричане

на нещо каменно и сухо,

на някаква аритмия

дълбоко във различното;

на някакво посичане,

което ще разравя късогледството

на твоето „Обичам те!“,

където ще си онзи същия –

отражение на Всичкото,

което аз потапям в плач.

Инсомния в канелени гори

 

 

 

 

Аз ли бях… Нищо не се случва на сцената…. Задкулисното безветрие поглъща живота – червен копринен шал го удушава, после го люби – всичкото това на глътки сумрак.

Не съм изпила чая си… Последната перлена огърлица обших в чашата на своето безвремие. И разбрах, че се казвам Ноел. Не съм изпила Канеления чай. След онази нощ, с онзи мъж, обърнах Равел и отрязах краката му.

В същия миг един червен или може би червендалест Мъж, поднесе на една посивяла Жена канелен чай. Върху кухненската маса лежеше муха – умряла. Умряла от последния, пределен вик в Болеро.

На сцената нищо не се случва.

Перлите изтуптяват глухо към първия ред разсеяни Зяпачи. За тях всичко е случило-се. Вече.

 

Мизансцен в канелени гори, където един посивял вълк затяга двоен възел в карамеления врат на жената с червения шал.

 

В същия миг един квартален глашатай на душевност е понесъл на гърба си плетен люлеещ се стол, който обира джобовете на два наляти облака и завалява. Вятърът се скрива нейде в бамбуковите пръчки на стола, без да знае къде ще отиде. Нейде из купола на Театъра.

 

Боговете ще се озъбят в лилаво, докато момичето на нечий несъществуващ перон ще разлива своето червило и ще търкаля синьо стъклено топче. А очите на любовта Й отдавна ще са изпаднали в метрото на безстрастието.

 

В този късен следобед репетиция няма да се състой. След двата оргазма на Режисьора слънцето ще пътува по червените пътеки на гърба му и нищо няма да има значение, освен да заспиш.

 

В същия момент някой ще се събуди, за да открие, че е сам. Корабът ще плава бездънен без капитанът да помни сънищата си. Жената ще намести обиците си и със заточения във високия кок гребен, ще бъде готова да приеме убийството и флирта.

 

Криминале ли е това.

 

Когато монологът свърши, започва бездействието. Вълкът суфлира на листопадите от Нейните коси. И сърцето Й става меко, меко…. Навлажнява се с аромата…. Тогава възглавницата и сърцето са едно от нещата…. Безброй от нищото.

 

В този миг в зеленото на нечия летаргия Състезателят печели последната награда, вече натежала на гърба на арабския му расов кон. И черното блести също, както бялото отразява, както бялото изяжда нечия неяснота. Всичко това обаче, свършва в тръпчива глътка джин-тоник и последния залог за ездача. Конят ослепено следи нечия амбиция.

 

Нищо не се случва. Задкулисно всеки знае нещо за Жаждата. Всеки има тръбен люлеещ се стол на ветровете.

 

Когато нищо не се случва не можеш да спиш. И аромати пълзят в носа ти, и цветя прокапват върху устните ти – светкавици в зениците, турско синьо в генеталиите. Да, да! – Монолозна буря в диалогово безкръвие. Театър в бордо, психиатрия в цвят шампанско – това е репетиция на фантазното. И нищо не се случва. Тайните – обезценени, крайниците – окаляни.

 

Ето го Режисьора. Стиска пълна с листи чанта, изработена от долнопробна кафява кожа. Защо няма закопчалка…. Толкова смел. Помита света с листите, сякаш всичко е въпрос на хигиена, затваряне и… болнична стая от стерилност. Може би стерлитет? – Невъзможност да се случи.

 

ТЯ галопира на сцената. Сенките на разсечените бучки захар, които топи под езика си, напомнят безпощадно изстиналия чай във вените.

 

А театърът на пясъците е нейде в Арабия. Там, където зноят люби червеното така, както шалът от коприна задоволява Вълка. Там, под абажурите, в този миг фурия от паети разтваря женски колене, за да затвори в тях една неизреченост. Нещо мъжко – тежко, задушено във въглените на несресани коси. Когато върху капка вино, незнайна селекция, плава всичката вярност в неверието. Тогава, в онзи миг, издяла ъглите на кръглите пристанни камъни; и в онзи миг нахлуха мимове – да проектират своя страх от репетиция на следобедите.

 

Публиката все е там. Във всички мигове и всички чайни. ЛОВЪТ НА ВЪЛЦИ ЗАБРАНЕН!

 

Моята вагина. Пустата канелена гора, притисната между бедрата ми.

 

Дали мога да разказвам приказки, в които нищо не се случва…

 

На кораба моряците печатат върху гърба Й своите околосветски куфарни марки. Задкулисното тук е зад борда. И нищо не се случва. Коралите танцуват валс, сякаш онзи Мъж постоянно настъпва левия Й крак, за да зашлеви сърцето Й, стискайки лявата гърда с всичката вълча болка. Казва: „Нищо не се случва“.

 

В този момент момиче със сплетени коси отделя плътта на зелена ябълка, докато момче на седемнайсет мастурбира, и става светът малък и бял – мама обира със сламка последните капчици млечен шейк, разбила в собственото отегчение. Да, да…. Там, отляво.

 

ТЯ е руса и прибира лявата гърда в сутиена – контрастна на фона на неработещ светофар, който Й намига с помътнелите очи на отчаяното мъжко реализиране. Ще стой на кръстопътя още дълго. Преди да проработят светлините, за да не погледне всичките души, събрани в сценичния сумрак; за да не изиграе представлението на Заспиване.

 

В същия момент диамантени очи трошат огледало, защото корсетът ги стяга и знаят, че отдавна ги няма олтарите на Мъжкото разбиране. Отвъд, много далеч, шаферите на сватбеното шествие в канелена гора не разбират защо роклите не са по мярка; защо отказват дробовете им въздуха на чуждото объркване и Свещеникът живее в кулата на отрицанието.

 

Нищо не се случва въпреки сюрреализма на ситуациите.

 

Докато в същото време луната претопля зеленчукова супа без да има електричество и знае, че където го има Очакването , там е и ножът, разрязал тялото Й на третини. Пространно зелените покривки на интимността се обръщат върху кристални чаши. Всичко потопено в самовара никога не ще бъде изложено за съхнене пред нечий зазидан прозорец.

 

Арабия… Помниш ли… Вратите са в пустинята, защото е непознато влизането някъде. Само ограбване. На театър и декори.

Дали ще е доволен зрителят….

 

Нима карфиците не са нейде в ухото Му… Разбира се! Естетически нагон без да се ослушват в шубрака на горите – онези на долния етаж, където никой никога не е пожелал да слезе. Това е във времето, когато вълците обгръщат плътта и тя долепя палтото до пулсиращите точки на съмнението. Някой обаче похапва месо алангле и съвестта е чиста за потомството. Инкубирана извън себе си, когато никъде не вървя. Само галопирам между египетските изгреви, които изнасилват сетивата по същото време.

 

Двуактна пиеса… Мъж и Жена. Родът на думите им, който те объркват, защото нищо не е изречено. Нищо няма да се случи, а флората ще продължи да диша в зрителя. Между Тях всичко се е случило. Вече не спят, а пътуват. Всеки тропот на сърцето ги спъва, за да стигнат. Там зад кулисите. Пътуват – всеки удар е нова длан за гадаене на тежко блюдо, което не ще ги засити.

 

В този момент разказвач на приказки се плъзва напряко вълшебната сопа и потъва под земята, без да бъде чакан или чакащ, без да е издишал частица от пудрата на Евридика. Никъде не ще се спомене духът. Галерията ще почива по време на празник без да бъде открита, откривана – и контрастите ще кипнат в самовара, а различия за Усета не ще се случат. Акварелът да гледаш, означава да бъдеш Едно. Точно тогава градините на етера ще се обърнат – Мъжът запознава Жената с инстинктите.

 

Перлите, които е погълнала тя, ще я задушат така, че да пръсне парфюм от канелена смърт върху слепоочието. И тогава Ноел да забрави коя е. Някой спомня ли си името… Не! Всеки е архитект на сънища. И археолог. Анализира. Името, името маркира горските пътеки така, както позволява по дланта да пъплят мравки.

 

В същия този момент, далеч на север, гробар става баща и докато повие Едем в пухената си завивка, кротката жена ще спасява ходилата си пред блокирал светофар.

 

Аплодисменти. Нещо кънти. Нима заспивам… Нищо не е започнало. Ето я лентата. Няма го кадъра, липсва филмът.

 

Театърът шуми като оголен поток, после се обезшумява. Притихва.

 

Инсомния.

Каменна плоча.

Вулканичен камък.

Феб Аполон с вратовръзка.

Това ли се казва история.

Ако кажеш „да“ –

Нещо се е случило.

 

Ако поклатиш глава

Загубил разум в тези думи,

Помни –

История на Мъж и Жена,

Която е останала

Без режисиране.

Останалото е сън –

Твоята вълшебна гора,

За да изпиеш чая на спокойствие,

Да стиснеш ръката на убиеца;

Да повярваш! –

Всеки копринен шал

Може да бъде канела,

Всяка перла – сън…

Останалото е мастилница

Уморена след оргазма

На твоето Неразбиране…

 

 

 

Ягодов шейк

Краката ти.

Нека ги има,

Покрити с мъха на доверието,

Когато между тях разпръсквам ум

И сламки розови,

Когато си отегчен,

Гълтам,

Пия ето така –

Като плюшено бреме,

Уплашено

От петната по масата,

От цветовете на твоето тяло;

Когато строшавам чашата

Пълна догоре с бяло,

Докато на входа ми

Отцеждаш

Капчица кръв –

За червеното, казваш

И съжаляваш

чешкия кристал.

15.01.2008