Живея сякаш в крематориум.
Сам го градих,
беше дълго и бавно –
от кал,
кости о сатена на постелите,
коси по възглавката разхвърляни –
поетичен образ на подобно тъжно здание…
И живеех сред цветната пепел,
скрити ириси в юмруци,
сърца от мрамор, отразени в съзнанието,
така замърсеният мой кладенец –
личното ми нефтено находище –
плътно черно
или
подобно прозрачно желе
И нещо все си пишех,
и на пресекулки дишах
като риба с гръбнак от пясък,
пясъчен часовник пълен с опиум,
сънища ослепяващи очи
и светлина…
Недостатъчна такава –
претенциозна светлина,
безпространствена, но очарована
от среброто на всяка цигарена вечер.
Обичаш крематориуми?
Нима…
Изневерявай ми тогава, чуваш ли –
изневерявай ми с живот,
явно го прави,
докажи ми ононимите,
обичай ме чрез тях.
Бъди прозорец в крематориума,
пустинна буря в дюните,
само пази тишина –
само краят заслужава тишината…
…Онази тишина,
когато ме разпръснеш над морето,
когато ме запратиш върху тъмния диск на луната
и ме посипеш из сцена,
където да е тихо,
където да ме тъпчат
гняв от памтомими,
любови в урните
и ти –
пожар ухилен в крематориума,
който тайно се среща с живота –
отвреме на време, за кратки афери.