…И Други цветове…

…Когато стаята е пълна с Ангели…

Ти
ти
ти

си

бялото на кожата,
отвъд гъстотата на млякото.

Ти
ти
ти

си

семето на мъдростта,

отвъд

Символа

и Силата:

привидното.

Ти
ти
ти

си

пурпур на човеците,
отвъд костта на тленното.

Ти
ти
ти

си песента

отвъд звездите –
лекуваш,
пееш
Дишането пускаш

над Света…

Реклами

Из „Стъкленият охлюв“

На Срещнатите и Предстоящи,

родени под знака
Скорпион,

в живота ми.

Устата ми е пълна със скорпиони.

Опашките потропват

по езиците,

дълбаят дупки от простори,

морят и будното,

и бездиханното

правят на сън,

но не го отнемат –

не убиват,

а въртят стрели на чужди сънища

и спомените остаряват:

по-стари и от мен,

и от езиците.

Устата ми е пълна със оргазми…

…В цвета на влажната канела,

когато закриваш очи

и хребети чупиш;

когато застиват хриле

и няма галактика

дето да диша.

…В цвета на размекнат и
топъл опал,

когато покривам устата си в твоята

и ти любов обтриваш

с мерудия,

поливаш с вино черното

и ме ядеш в степта

на бавното разбуждане –

на ясновидец кръг,

проникване

и звездна карта

да сочи делтата

под пъпа,

пълната

с античните чудовища,

на които само ти намираш

обиталище.

…В цвета на млад мъж,

когато си конвулсия

над мен,

неизбродна градина –

на сезоните отвъдното –

лица плодиш

отвъд луната

и паважите,

отвъд мембраните,

но още в тялото

на чуждите усмивки;

и не в корема –

между зъбите посяваш семето –

покълнал бик  да бъдеш

във дома Венерин,

тоест в мене.

(Кога ли стана мъж Венерата?!)

…В цвета на изстинала кръв –

моят кратер, твое завещание –

дълбок кафез

от твоите говори:

хриптиш,

до днес

мучиш,

заклеваш се,

после се смееш

и огладнява зеленото,

когато в пролетния свършек

ти си утро

от минало,

аз – залез от бъдеще –

онзи, същият –

мигът на изтичане,

в който ще ти сготвя

Паганизъм за вечеря.

***

Този стих потъна в себе си,

като от три дни

да беше мъртъв,

като да притичва през

сухи възглавници –

утроено семето,

прокъсани клепачите:

Скорпионите са само кладите

на женските ми сънища.

Пропада тоя стих в себе си,

защото Паганизъм загорява

върху печката –

очи-котлони, с червено по края:

ръце ще положиш ли,

аз съм фурна от пулс?

Душа без тежест –

да потъне не може,

да върви по водата

не може,

затова ме разхвърляй в морета –

да бъда обещание,

компасите да спрат

преди да си отхапал

от вечерята,

преди да си припомниш говора –

накацали птици

в отровено гърло –

да бъда, който ти носи

през огън солта,

през водата хиляда години –

екстатики скорпионски,

изляти от бели катрани…

…лепне още…

лепне още…

лепне още…

този разказ за разкъсване,

накуп и едновременно

от модернисти-мистици,

придошлите в мен

екстази изворни

на глудници.

Раждане в Непознатия

Загръщам в палтото си

баналното,

сбогувам се със зимата

хилядолетия преди деня на моето раждане –

втори,

когато захвърлям и шала,

дълбоко в оня канал

на порцелановите пориви:

изпотрошено ми е и недорисувано,

изпаднал в малки изобилия

от неговорене.

Срещу мен ще седнеш ли,

да помълчим?

Или ще цвилиш трескаво,

пролетно и слънчево

на тънката си граница

от емоционално задушаване;

на мастилената граница

отсечна

между ладията златна

и лунния диск.

Ти си онзи с ръчния часовник

наместо пясък в стъкленици

от агония,

от броене на някакви месеци в графики,

когато ще съграждаш улици

в самия център на нечия гръд

и през тях ще говориш

измислици някакви

за твоята зима,

докато в мен разцъфтяват кипариси;

за твоята делта от щения,

докато в мен се събира пристанище,

за светулката-затворник между зъбите,

твоите…,

…а аз колекционирам стълбища,

поливам облаци,

докато

растат зрънца безлюдие,

когато ти се раждаш,

пепелява смърт крада от костите

и ти Адаме вече ходиш

по света от немълчание,

говорене през шепоти,

безшумност,

безмълвие от кратери –

вулкани в дъното на втори

преминали през хиляди години

и ни веднъж не спрели,

за да си поема дъх,

едва-едва прогледнал

през Мъжа

реброто изначално да изсичам,

на слънце да оставям

да се очленява

и после чак да го погълна

чрез устата на палтото си,

където разделите зимни

с разлятости пролетни

се карат още

в кой сезон да се родя

и защо избрах на Непознатия

реброто.

Безизборни писалища

На Таня П. за отблясъците!

І.

Рушат се стените ми

от орган в пещера

докато Литературата лакира своите нокти

с прозрачни, остри сталактити –

пламъци сини отразени в прозрачното:

самозапалват се думите –

слово-инвитро,

невъзможно зачеване

отвъд тишината:

Литература безизборна

или с избор единствен –

каква ли би могла да бъде

онази,

побрана в спирали от птици,

не друго, само

не-разум.

ІІ.

Облаците са мастилници,

почернят зеленото на сърдечните полета

с гнезда изоставени пълни

с хербарий от погледи, обърнати нагоре

за молитва,

с хълмове от междуметия: мазохизъм,

стихът се губи в себе си,

прозата е нарисувана,

издува корем далеч над хоризонта

и нищо не ражда

докато сам не разрежеш платното й

на ленти от Нищо –

разноцветни знамена

плющят,

изложени на ветровете южни:

разложените геометрии от разум,

където липсват

любовните истории лакирани

между момче и момиче

в сиви полета дъждовни

отвън,

изсушени отвътре,

затиснати между страници избор,

на Литературата изборът

не-разум да бъде:

Нищо…

Нищо…

Нищо…

ІІІ.

И ключът се затвори

в пещерата

на самосъзнателните прадеди

в триъгълниците

от разтопени сталактити

и орган, запратен

някъде долу

от върха на Света

на нечия глава в мазето.

Мисли, облечени в сватбена рокля

На Д. Р.

Живял някога,

много отдавна…

Принц!

Живял в далечния свят

на стъклените облаци:

Дъжд…

Все дъжд!

не познавал Яворов,

определено,

но така безмилостно се стичал по прозорците…

…докосвал тялото покрито с мухъл –

ласкал го,

после го отхвърлял…

и все така изцяло го поглъщал

в трите часа заоблени

на тричасовото между-часие,

прекарано цялото в някакъв бар.

Искал да има история някаква

между тях да седи –

по средата….

Но нямало!

Затова говорел много,

сляпо говорел,

някак наизуст

И тъпчел устата му

със своите думи –

тъпчел стари, познати

карамели в станиол…

Настанала буря!

Два стъклени облака тъй се целунали,

че валяло стъкло от небето –

валяло…,

разрязвало нишките мухъл,

разрязвало тялото –

пъртина от сняг към върха…

Когато изтекла кръвта

на момчето покрито със стъкло,

с карамел и станиол,

опаковал го принцът за своя история

и го оставил пред първата църква.

– Да се омъжим, искаш ли?

– Затворена е църквата –

– изпарил карамелът пръстите му в отговор –

– До сутринта ще чакаме да я отворят…

Но църквата била затворена,

пропаднала в себе си,

вечеря безбрачие –

понеделник бил ден на кристала –

не на стъклото,

не на облаците,

не на сватбите!