Готварска книга в минало свършено

Фигуралии с карфици –

мелодия, забита в ума ми,

обръща главата наопаки,

лети

сред спирали обратни,

навътре в занданите –

бавно-бързо бродира

аритмии –

назад към Вавилония,

назад към земята,

твърдта –

недочути езици.

Казваше се Ононимия.

Печеше хляб от листи

и мастило,

гъсто, много гъсто,

сякаш градушка

в гръдта на богиня.

Подправяше хляба

с трикове всякакви:

повторения – много

от пресни стилистики,

посоляване

хубаво

от игрите на думи –

малко шумни и палави,

само по празници

тихи.

С печивата си

хранеше гълъби –

изгладнели поети –

под венециански тераси

от а-символия,

аритмика

и плитко е…

плитко е…

плитко е…

Канале Гранде:

вдъхновения в забвение.

Във Венеция звучеше класика.

(разбира се)

Небето, цяло, плувнало

в пот и хоризонти:

горещо е в тези пещи, мислеше

и хващаше вече

онази –

вкусната златна коричка

от залези,

защото бе възможно

или пък другояче казано –

напълно невъзможно беше иначе –

небето се сервираше

с поезия.

Или пък другояче казано –

поезия не може без небе

и моля да се отбележи –

стихът по-горе

е в минало време,

от категорията

свършени.

Advertisements

Не-нагледище

Прилеп ще ме ослепи,

когато стане равна светлината

в миг на безфенерие –

угасен фитил

от глудницитеспътници

из глухия космос

на хилядите изречения

дето наизуст си ги научил

и тъпчеш с тях,

онези същите,

и дните, и нощите –

папагали с протези.

Заради плиткото черно

диапозитиви лепиш по стените,

цветовете да викат,

заместител на думи

да крещят,

да зоват,

да ридаят

за своята липса

пред слепите –

кухи мелодии на твоите дни

и глухите –

вързоп безпредметни очи,

които се удрят в ъглите,

центъра все не намират

на твоите ириси в дъното,

на твоето тяло в простора.

Снимай ме, но говори!

Колкото по-наизуст,

толкова по-разкривено

и актово някак,

разголено,

с други одежди в телата ни,

с други лъжи между пръстите.

Описания никакви –

ти не търпиш,

нали са във тебе събрани

накуп

светлини невидени,

симфонични оркестри нечути…

Без диригент,

завършен без ноти –

всички сетивни недъзи,

могат в теб,

иззад себе си,

така цветно да слушат

и шумно така да мълчат,

да виждат не форми,

а звуци,

докато аз не повярвам:

ти си едно не-нагледище,

само от мен невидяно,

закрито

от крила и пера

прилепни,

посадени в душевна саксия.

Драматургия на глухотата


І. Мислите пред-пролог
Загубих саксофона на гласа ти.
Вчера,
днес
в неразчленими календари,
помня ли.
Не. Помня само дъха си
прерязан с ножчето
за бръснене,
намазано с масло –
да не боли.
Помня как загубих облото
и станах остра,
ръбеста и едра,
подобно разнобедрен триъгълник
между бедрата на гъстия въздух,
бял, наднормен,
без да различавам формите,
неони без да виждам –
бяло като разноликата еднаквост,
непрогледното безсветлие.
Наблюдавам от тогава,
без да мога да помръдна
под ритъма на тактове
неравноделни,
сърцето как  играе прескочи кобила
със здрача и вселената
друго не му е останало
динамика безропотна
и стружки
саксофонни, гласови: от теб,
гласът ми докато не хлътне
навътре в обратното,
в ушните миди
дълбаене.
 
ІІ. Диалогът апарт
- Закъснях. Здравей...
Тук ще отворя очи
и знам –
изпълнена ще бъда
с нестинарски паузи...
Дано не станат ирисите въглени,
дано не види,
че нищо не чувам...
- Спиш ли? Не, гледаш ме.
Красива си, знаеш ли, но...
Не задържай погледа си дълго,
по-добре ме наругай!
Хайде де,
мигни поне, 
едно съгласие –
това ми стига...
Няма екоти –
тъпани...
тъпани...
тъпани...
парализи и изненади
в сърцата на ледени статуи...
Какво разбираш ти, 
нали си лъскав
и заоблен –
инструмент на многобожието!
- Този букет още съхне във вазата...
Извори не ми останаха
в недрата –
нали е суша между пръстите...
..и теб.
- ...Виж, можем да пътуваме, искаш ли?
И ще мълчим, ако така ти е добре.
Решиш ли, обаче, 
да падаш от този прозорец,
нека го направим заедно –
нали винаги това сме мечтали
симфонии небесни, облачни:
въздух, свистящ в ушите,
прелитане и скорости
звезден хаос извън звука
на цветовете...
Хайде, скъсай ме накрая,
раздери ме като кинолента –
времето нали обезцветява,
чупи кости
в пантомимата,
кукловода катурва
безшумно
някъде в полята на безверието –
трънак от тленност,
отвъд-телесното движение...
- Пак ли да бъда банален...
Да те обичам ли още,
а дали да го изричам,
за да вярвам после,
че нещо ще остане чуто,
че тайничко го репетираш
без дори да ти е нужно
огледалото...,
че някъде Отвъд го очленяваш 
и го шепнеш 
на сухите си устни в края –
резонанс едничък
да се разжда
 напук на твоите безгласия,
привидности от погледи,
бездушна, нешифрирана материя.
Отказвам се, чуваш ли!
Загубих вътрешния тон,
саксофонът ми е ъглово разпятие
и с всяка нова нота
изтисквам оцет
в онази точка
на умиране,
на хребета,
дълбоко в гърлото...
Оставям те...
Да бих могъл, приспивна песен
щях да ти изтръгна,
от себе си,
от теб,
от музикант случаен –
запъхтяна буря,
но вятърът в косите ти утихна,
тоновете вкорениха се в земята
и няма сън,
и няма будност,
за мен поне –
за теб...не знам!
Загубих саксофона на гласа ти.
Ще полетя, ако се хвана за леглото,
на лов за сънища,
приспиване
и лунен хор
от псалми на Хеката;
ще търся безгласно 
в криволици-аритмия:
къде се купува крещене,
раздели, догаряне,
дъх затаен къде се купува;
дали някъде има
дюкяни космически
пълни
със  сферична музика,
по-малко божествена,
човешка повече
и близка,
интимна в ято
от малки баналности?
 
ІІІ. Мизансцен-декор, съдържащ епилога
Гръбнак на две превит
над бяло, метално легло,
възглавници в огън
разляти червени коси,
хербарий наместо букет,
болнична стая, последен етаж.
Приседнала сянка
и сянка лежаща на педя,
сякаш говорят
или по-скоро се душат –
така са близо, отпътувайки далече,
с кърфици забождат очите си,
атом дори не помръдва
да не лумнат пожари
в пространството.
А сянката –
гоблен сгрешен,
пришит върху олово,
ще се покрие със звуци 
метал от съгласни;
гледане вместо говорене,
леярна заместила тялото,
откровение последно,
когато вече вените пулсират,
мидите хлътват,
изпадат в истерия:
безперлие на гласните.
Тропа тогава
целият този телесен
колаж
на портите тежки –
сърцата, които не чуват,
градините райски
на глухонеми сърдечно,
които в самата нечувана вечност
една по една
настройват си струните
и сетивата вътрешни
си оперират –
дълги зими дисонансни
букви скупчени в камините
всички до една съгласни.

Няколко усещания в музикални паузи

I.

Понякога потъва цялата

в Palladio-то на Дженкинс,

хармонията чупи токчета в паважа:

някъде на дъното

на нейния стомах,

спуска се ниско,

разхвърля й там всичките органи,

разравя писмата

заедно с дупките:

писалки счупени от

мъжко себелюбене.

Място: на гарата, в кафенето.

Тук арфите изтръскват глави

от прахта,

хармоничната

антична прах,

пръски от водно присъствие…

И тази прах й слепва пръстите,

нозете стават перки,

ръцете – дифузии,

изчезва грима –

загадки само от синьо червило,

лак отревист,

тревен в същото време;

мътно уиски в очите,

билети влакови

във диафрагмата…

…И става тя амфибия

или русалка,

слепена от музика,

сглобена от пътища водни,

изтекли в задънена улица.

II.

И става тя

буре-барут,

мята се бясно из морски железници,

вече  извън композиция,

с небе надвиснало на педя,

дишащо в паузи,

бездихание пълно

с неверници.

Оттича цялата в оргазми

пресечни –

прах и солена вода,

ексецeнтрични признания

на езика на Морските хора.

III.

И ето на,

Рибар я вплита,

изсвирва я бавно,

безоблачно,

люспесто,

докато в нея бушува мълчание

и отражения,

безплодност,

безгласие от ононимия,

басови мъже

със спомени

в космически регистри;

IV.

докато в този миг

Жената-Арфа

не скъса морска струна от доверие

и другата в нея –

Жената-Русалка

на брега не си отреже

плитките –

водовъртежи словесни,

запушени в морската пяна,

за да бъде възможно тогава

Жената-Амфибия

летливо зениците да издраска,

превърнала се в цигарен дим,

уморен от дългото пътуване

разстлан над озъбено тление –

Мъж,

тесен и сух,

подобно пустинно преддверие,

заключена нота последна,

където умира стихът,

където

предвлаково плуване

кънти в дробовете

на беззвучна земя –

безкислородната суша

и вдига в пространството облак –

облак дъждовен от прах,

частици лепкави,

акорди…, пулс,

застинали

на масата отсреща.

Раждане в Непознатия

Загръщам в палтото си

баналното,

сбогувам се със зимата

хилядолетия преди деня на моето раждане –

втори,

когато захвърлям и шала,

дълбоко в оня канал

на порцелановите пориви:

изпотрошено ми е и недорисувано,

изпаднал в малки изобилия

от неговорене.

Срещу мен ще седнеш ли,

да помълчим?

Или ще цвилиш трескаво,

пролетно и слънчево

на тънката си граница

от емоционално задушаване;

на мастилената граница

отсечна

между ладията златна

и лунния диск.

Ти си онзи с ръчния часовник

наместо пясък в стъкленици

от агония,

от броене на някакви месеци в графики,

когато ще съграждаш улици

в самия център на нечия гръд

и през тях ще говориш

измислици някакви

за твоята зима,

докато в мен разцъфтяват кипариси;

за твоята делта от щения,

докато в мен се събира пристанище,

за светулката-затворник между зъбите,

твоите…,

…а аз колекционирам стълбища,

поливам облаци,

докато

растат зрънца безлюдие,

когато ти се раждаш,

пепелява смърт крада от костите

и ти Адаме вече ходиш

по света от немълчание,

говорене през шепоти,

безшумност,

безмълвие от кратери –

вулкани в дъното на втори

преминали през хиляди години

и ни веднъж не спрели,

за да си поема дъх,

едва-едва прогледнал

през Мъжа

реброто изначално да изсичам,

на слънце да оставям

да се очленява

и после чак да го погълна

чрез устата на палтото си,

където разделите зимни

с разлятости пролетни

се карат още

в кой сезон да се родя

и защо избрах на Непознатия

реброто.

Обява за наем на нулев етаж

Животът си съм взел назаем

от някакъв магьосник стар

или въздигнат Дух

от неуморните човеци

уморен.

Така, като незримо син билет

отдавна перфориран

в нечие чуждо под-очие,

въртя из джоба си и мачкам

почти всяка усмивка,

на дума всяка кучешкия зъб

почти

докато на улицата в кома,

на след-дъждовния паваж,

не се препъна в ламарината:

случаен казан,

където с очи, затворени широко,

да падна и да се самозапаля –

къс от пасха,

оръжие за лов на облаци –

някой просяк да се сгрее.

Над мене само Данте ще се смее

и на вратата разкривено

сем. Алигиери ще изписва с

тебешир лилав

от звезден прах на буци.

Излиза, всъщност, че това е бил

Вергилий,

а всички срещи,

всичките мълчания

и карти Таро пръснати по масата,

като безпръстие впито

в следобедни мухи-весталки,

пиянство, карамели:

предсказания били

или червени прилепи,

всичките взети назаем

без да съм си плащал наема

с години,

от цял рояк безвремие,

в което магьосникът-търговец

все объркваше дължимото,

все не излизаше сметката;

въздигнатият Дух изтрих от телефона

и все в къщи от пепел живеех –

самозапален,

под наем,

без собствена табела на вратата,

защото е множество входът

от заеми,

изходът – един

и стига да го побереш във

себе си

остава твой,

макар увит на пазара

в Случайности.

СУАД АС-САБАХ

***

Да проникна искам

в разкопчаната ти риза,

в раната отворена…

да стана искам част

от твоето главозамайване,

от твоята тревога,

от красивата ти смърт.

С теб искам да стигна до края…

на лудостта до края,

на дързостта до края…,

до предела на моята женственост…

Бих искала да плавам с твоя кораб,

пристанище дето не знае

и никъде котва не пуска.

В гърдите мои искам да те скрия,

в миг на силни ветрове,

на страшна буря,

когато

или с теб ще се спася…,

или с тебе ще потъна…

Превод от арабски:

De Profundis