На Д. Р.
Живял някога,
много отдавна…
Принц!
Живял в далечния свят
на стъклените облаци:
Дъжд…
Все дъжд!
не познавал Яворов,
определено,
но така безмилостно се стичал по прозорците…
…докосвал тялото покрито с мухъл –
ласкал го,
после го отхвърлял…
и все така изцяло го поглъщал
в трите часа заоблени
на тричасовото между-часие,
прекарано цялото в някакъв бар.
Искал да има история някаква
между тях да седи –
по средата….
Но нямало!
Затова говорел много,
сляпо говорел,
някак наизуст
И тъпчел устата му
със своите думи –
тъпчел стари, познати
карамели в станиол…
Настанала буря!
Два стъклени облака тъй се целунали,
че валяло стъкло от небето –
валяло…,
разрязвало нишките мухъл,
разрязвало тялото –
пъртина от сняг към върха…
Когато изтекла кръвта
на момчето покрито със стъкло,
с карамел и станиол,
опаковал го принцът за своя история
и го оставил пред първата църква.
– Да се омъжим, искаш ли?
– Затворена е църквата –
– изпарил карамелът пръстите му в отговор –
– До сутринта ще чакаме да я отворят…
Но църквата била затворена,
пропаднала в себе си,
вечеря безбрачие –
понеделник бил ден на кристала –
не на стъклото,
не на облаците,
не на сватбите!
