Не-нагледище

Прилеп ще ме ослепи,

когато стане равна светлината

в миг на безфенерие –

угасен фитил

от глудницитеспътници

из глухия космос

на хилядите изречения

дето наизуст си ги научил

и тъпчеш с тях,

онези същите,

и дните, и нощите –

папагали с протези.

Заради плиткото черно

диапозитиви лепиш по стените,

цветовете да викат,

заместител на думи

да крещят,

да зоват,

да ридаят

за своята липса

пред слепите –

кухи мелодии на твоите дни

и глухите –

вързоп безпредметни очи,

които се удрят в ъглите,

центъра все не намират

на твоите ириси в дъното,

на твоето тяло в простора.

Снимай ме, но говори!

Колкото по-наизуст,

толкова по-разкривено

и актово някак,

разголено,

с други одежди в телата ни,

с други лъжи между пръстите.

Описания никакви –

ти не търпиш,

нали са във тебе събрани

накуп

светлини невидени,

симфонични оркестри нечути…

Без диригент,

завършен без ноти –

всички сетивни недъзи,

могат в теб,

иззад себе си,

така цветно да слушат

и шумно така да мълчат,

да виждат не форми,

а звуци,

докато аз не повярвам:

ти си едно не-нагледище,

само от мен невидяно,

закрито

от крила и пера

прилепни,

посадени в душевна саксия.

Advertisements

Обява за наем на нулев етаж

Животът си съм взел назаем

от някакъв магьосник стар

или въздигнат Дух

от неуморните човеци

уморен.

Така, като незримо син билет

отдавна перфориран

в нечие чуждо под-очие,

въртя из джоба си и мачкам

почти всяка усмивка,

на дума всяка кучешкия зъб

почти

докато на улицата в кома,

на след-дъждовния паваж,

не се препъна в ламарината:

случаен казан,

където с очи, затворени широко,

да падна и да се самозапаля –

къс от пасха,

оръжие за лов на облаци –

някой просяк да се сгрее.

Над мене само Данте ще се смее

и на вратата разкривено

сем. Алигиери ще изписва с

тебешир лилав

от звезден прах на буци.

Излиза, всъщност, че това е бил

Вергилий,

а всички срещи,

всичките мълчания

и карти Таро пръснати по масата,

като безпръстие впито

в следобедни мухи-весталки,

пиянство, карамели:

предсказания били

или червени прилепи,

всичките взети назаем

без да съм си плащал наема

с години,

от цял рояк безвремие,

в което магьосникът-търговец

все объркваше дължимото,

все не излизаше сметката;

въздигнатият Дух изтрих от телефона

и все в къщи от пепел живеех –

самозапален,

под наем,

без собствена табела на вратата,

защото е множество входът

от заеми,

изходът – един

и стига да го побереш във

себе си

остава твой,

макар увит на пазара

в Случайности.

Гърбът на вселената

Дори пианото удря само по клавишите,

си бемол отскача в стените,

събаря картините:

Пикасовите гълъби се разхвърчават,

пера покриват с длан устата, ноздрите

и Си-бемолът изпива задушливия въздух

със сламка.

Всичкото това, когато мъжът обръща своя гръб

пред, иззад, напук на твоите ириси,

извърнат в легло от беззвучие,

матрак от думи, керосин,

табли от восък и парене

дълбоко в очните полюси.

Тогава точно ръце от безверие

и контурите на разграфения гръбнак –

змия с хиляда въпросителни,

широки гривни на дозината й китки –

гризат зелената ти ябълка

неопределеност бездървесна,

на плуващата ти към дъното усмивка

с черупките на не-лица покрито

и в конусът на твоята самотност –

междукрачието със двата хълма –

късият меч на гръбнака

те понася жертвено към тризъбеца на Посейдон,

когато свещите в стаята догарят,

а океанът свети с фенер пред прозорците:

нощта е в средата си,

сдъвкала червения конец на своите часове;

тогава ти ще се изпишеш върху този тъй изправен гръб,

нос ще опреш о мъжкото рамо,

клепачите ти неговия тил ще дращят,

за да вдишаш праха на всичките книги,

на твоето будуване

и мъжкото трептене в сън от Си-бемоли,

когато вселената се събира около лагерния огън

на назъбения хребет,

гръбначния стълб –

боата те поглъща

и хлопва капака на едно безгръбначно пиано

в съседната стая

или съседната сграда

цялата слепена от прозорци с развито въображение –

прозорците-поети.

Когато порастна искам да стана Буда

(Какво е Буда, Учителю? – Буда е бърсалка за задник)

да, да…правилно чухте  –

Буда!

С детство като коан,
абсурден някакъв –
ухилен,
плашещ,
смеещ се
и мрънкащ
пред пакетче „Лукчета“.

Онова детство, което не успя,
то просто не можеше да продължи –
същото, на което се смяха,
малко… много малко детство сгушено в лунен кратер
като в утроба от която можеш да извикаш –
„Сантиментална си, Луна,
твърде си будоарна,
твърде куртизанка,
твърде смешна“.

Детството на великаните –
уморено с първия дъх,
пораснало с тътена на първия шамар –
открило иглата в купата сено,
а сред сеното тела –
голи детски психолози! –
драскат още,
още пишат
съчиняват порочния коан
увит в пелени,
слузест
разлят морски залез
в детски очи,
които изгарят отвътре
нелепите уста на психолозите-деца-без-детство

цък-цък-цък

(5 минути…. 3/4 сърдечен удар и лъжица усмихната каша)

цъкат с раздвоен език:
(разтворен като двете ми бедра)

детство на 24

през 24-та емоция,
на 24-я етаж,
в 24-то легло,
върху 24-я мъж от сено,
по време на 24-я оргазъм

тогава,

когато порастна, де –

ще стана Буда,

защото коанът Горе, стих втори
(макар цитиран в скоби и по спомен)
си е съвсем истински!