ХVІІІ. Луната


Мога да бъда прозрачна вода,

която се стеле в гнева ти

и шумно,

и тихо

в гърди-листопади,

когато се пият горещи

сълзите на Бога,

ведно със обратното време –

да полудееш от дъжд

и от суша

тогава.

Това е точно времето на двата хляба,

дето го цапаш с езика си,

изплетен в кукумявча прежда –

безгласие малко

ключове

и звуково набожие

от малка болка

като малък глад

родени в ключалката

под синьото,

турското синьо – пещера от устни и дълбоко,

подобно глас в чужди меридиани,

който идва от далеч

и пасва точно на прозореца –

този твой прозорец

пред навътрето,

където нажежаваш непрогледнато

зеленото до бяло,

индуса до кална месечина

и си брадва от мушкатови

ритуали –

хореографии от корени

на мокрото сребро.

Ти, с краката си пергелени,

стъпили на двата хляба,

от двата края на прозореца

като два молитвени езика:

единият – езикът на черната мед,

стружките любовни в ушите ти,

дето ще ги очленяваш

в деня единствен

на черна луна,

когато е суша в устата

от спирално говорене;

другият – език-надмислица,

на пещта езикът

и на зърното,

когато ти е сребърно

и на бяла луна се ковеш,

и ставаш под сърцето накит,

подезичен шум,

който ти препъва думите

разплетени от болка малка

като малък глад,

оплетени от теб обратно

в един ръкав от звучна вълна,

дето да събираш до замръзване

горещите сълзи на Бога,

така че в теб да ражда

безсезоние

и в племето на всяка нова среща

молитви да слушаш

на слепи езици изречени,

които сам да пееш после

на всяка нова твоя любима

подскочила, подобно пустошта

в потока,

от своя сън

във твоя,

съзвездия да ти зачева.

XVII. Звездата


І.

Ти си онова индигово –

среднището на мълчаливите

което се рисува с въглени,

което се приспива с мълнии

и ирисите дето плисва сутрешно

във корените право

на косите слънчеви.

А ветровете сухи

играят си на метеори

и взират се

в горещи акварели –

на грешник търсещите ириси,

антични, прилични на пепел,

бездъхни, космически сокове,

по пътека въздушна нагоре поели,

сред любови от сводове,

малка купчина нанизи,

дето граби,

за да шие после

все едни и същи,

и едни и същи

преброими до безкрайното,

топло-снежни мигове

сънуване.

Шие без ръце да са й нужни –

парцали-плът

на дрехата в плътта изтлели,

дордето гледа между две очи

и формата на третото издрасква,

а третото е винаги

безпаметно,

бездетно,

третото е многоточие,

сварено във кипящи извори,

в катинари железни

загърнати зеници

и безсъние кръгово,

скрито в кепенци от огън,

с ключове неми заключени,

в безконечното само разтворени,

на звуци от птици пълзящи

подобни,

тъпани същи под челата човешки.

Там, вътре в ръбове,

по средата на веждите,

там под дълбоките изби,

иззад далечни телесни потоци,

където се пази

измръзнало вино

в лехи от индигови бъчви,

положен е свят

на недъзи сърдечни,

в бурен увивен оплетени,

отлежават,

кипят

и глаголно жужат

все така сиромашки неканени

в Дървото вечно на отците

и в топлото на чуждите врати,

изпасали овалите на сънните артерии,

а зимата нарекли вдъхновение.

ІІ.

Ако пък в посока Юг,

на тила на сърдечното вслушване,

кафез си плел,

коя и да е дума да си хванеш

иззад стъклото горно,

което да се чупи при издишване,

тогава може би ще бъдеш съзидателен

и стихове може би пишеш,

а в тебе се трошат металите

на всичките човеци

и езиците:

преплетени,

прегракнали,

безшумно кривогледи

в слепотата си,

заслушани единствено в стомасите

на своите откраднати вечери,

където болката е малка

като малък глад,

но теб те няма на трапезата,

защото е изяден тоя сън

и по е важно явето,

мечтите си да решеш с вилица,

подобен на Създателя,

който сее клони във

сърцето ти,

та от ушите върби да растат,

преброили дванайсет сълзи

и нарекли всяка със

различно име,

подарили им дом без стени –

зодиак им съшили,

та бездомни останали всичките.