…И Други цветове…

…Когато стаята е пълна с Ангели…

Ти
ти
ти

си

бялото на кожата,
отвъд гъстотата на млякото.

Ти
ти
ти

си

семето на мъдростта,

отвъд

Символа

и Силата:

привидното.

Ти
ти
ти

си

пурпур на човеците,
отвъд костта на тленното.

Ти
ти
ти

си песента

отвъд звездите –
лекуваш,
пееш
Дишането пускаш

над Света…

Готварска книга в минало свършено

Фигуралии с карфици –

мелодия, забита в ума ми,

обръща главата наопаки,

лети

сред спирали обратни,

навътре в занданите –

бавно-бързо бродира

аритмии –

назад към Вавилония,

назад към земята,

твърдта –

недочути езици.

Казваше се Ононимия.

Печеше хляб от листи

и мастило,

гъсто, много гъсто,

сякаш градушка

в гръдта на богиня.

Подправяше хляба

с трикове всякакви:

повторения – много

от пресни стилистики,

посоляване

хубаво

от игрите на думи –

малко шумни и палави,

само по празници

тихи.

С печивата си

хранеше гълъби –

изгладнели поети –

под венециански тераси

от а-символия,

аритмика

и плитко е…

плитко е…

плитко е…

Канале Гранде:

вдъхновения в забвение.

Във Венеция звучеше класика.

(разбира се)

Небето, цяло, плувнало

в пот и хоризонти:

горещо е в тези пещи, мислеше

и хващаше вече

онази –

вкусната златна коричка

от залези,

защото бе възможно

или пък другояче казано –

напълно невъзможно беше иначе –

небето се сервираше

с поезия.

Или пък другояче казано –

поезия не може без небе

и моля да се отбележи –

стихът по-горе

е в минало време,

от категорията

свършени.

Не-нагледище

Прилеп ще ме ослепи,

когато стане равна светлината

в миг на безфенерие –

угасен фитил

от глудницитеспътници

из глухия космос

на хилядите изречения

дето наизуст си ги научил

и тъпчеш с тях,

онези същите,

и дните, и нощите –

папагали с протези.

Заради плиткото черно

диапозитиви лепиш по стените,

цветовете да викат,

заместител на думи

да крещят,

да зоват,

да ридаят

за своята липса

пред слепите –

кухи мелодии на твоите дни

и глухите –

вързоп безпредметни очи,

които се удрят в ъглите,

центъра все не намират

на твоите ириси в дъното,

на твоето тяло в простора.

Снимай ме, но говори!

Колкото по-наизуст,

толкова по-разкривено

и актово някак,

разголено,

с други одежди в телата ни,

с други лъжи между пръстите.

Описания никакви –

ти не търпиш,

нали са във тебе събрани

накуп

светлини невидени,

симфонични оркестри нечути…

Без диригент,

завършен без ноти –

всички сетивни недъзи,

могат в теб,

иззад себе си,

така цветно да слушат

и шумно така да мълчат,

да виждат не форми,

а звуци,

докато аз не повярвам:

ти си едно не-нагледище,

само от мен невидяно,

закрито

от крила и пера

прилепни,

посадени в душевна саксия.

Драматургия на глухотата


І. Мислите пред-пролог
Загубих саксофона на гласа ти.
Вчера,
днес
в неразчленими календари,
помня ли.
Не. Помня само дъха си
прерязан с ножчето
за бръснене,
намазано с масло –
да не боли.
Помня как загубих облото
и станах остра,
ръбеста и едра,
подобно разнобедрен триъгълник
между бедрата на гъстия въздух,
бял, наднормен,
без да различавам формите,
неони без да виждам –
бяло като разноликата еднаквост,
непрогледното безсветлие.
Наблюдавам от тогава,
без да мога да помръдна
под ритъма на тактове
неравноделни,
сърцето как  играе прескочи кобила
със здрача и вселената
друго не му е останало
динамика безропотна
и стружки
саксофонни, гласови: от теб,
гласът ми докато не хлътне
навътре в обратното,
в ушните миди
дълбаене.
 
ІІ. Диалогът апарт
- Закъснях. Здравей...
Тук ще отворя очи
и знам –
изпълнена ще бъда
с нестинарски паузи...
Дано не станат ирисите въглени,
дано не види,
че нищо не чувам...
- Спиш ли? Не, гледаш ме.
Красива си, знаеш ли, но...
Не задържай погледа си дълго,
по-добре ме наругай!
Хайде де,
мигни поне, 
едно съгласие –
това ми стига...
Няма екоти –
тъпани...
тъпани...
тъпани...
парализи и изненади
в сърцата на ледени статуи...
Какво разбираш ти, 
нали си лъскав
и заоблен –
инструмент на многобожието!
- Този букет още съхне във вазата...
Извори не ми останаха
в недрата –
нали е суша между пръстите...
..и теб.
- ...Виж, можем да пътуваме, искаш ли?
И ще мълчим, ако така ти е добре.
Решиш ли, обаче, 
да падаш от този прозорец,
нека го направим заедно –
нали винаги това сме мечтали
симфонии небесни, облачни:
въздух, свистящ в ушите,
прелитане и скорости
звезден хаос извън звука
на цветовете...
Хайде, скъсай ме накрая,
раздери ме като кинолента –
времето нали обезцветява,
чупи кости
в пантомимата,
кукловода катурва
безшумно
някъде в полята на безверието –
трънак от тленност,
отвъд-телесното движение...
- Пак ли да бъда банален...
Да те обичам ли още,
а дали да го изричам,
за да вярвам после,
че нещо ще остане чуто,
че тайничко го репетираш
без дори да ти е нужно
огледалото...,
че някъде Отвъд го очленяваш 
и го шепнеш 
на сухите си устни в края –
резонанс едничък
да се разжда
 напук на твоите безгласия,
привидности от погледи,
бездушна, нешифрирана материя.
Отказвам се, чуваш ли!
Загубих вътрешния тон,
саксофонът ми е ъглово разпятие
и с всяка нова нота
изтисквам оцет
в онази точка
на умиране,
на хребета,
дълбоко в гърлото...
Оставям те...
Да бих могъл, приспивна песен
щях да ти изтръгна,
от себе си,
от теб,
от музикант случаен –
запъхтяна буря,
но вятърът в косите ти утихна,
тоновете вкорениха се в земята
и няма сън,
и няма будност,
за мен поне –
за теб...не знам!
Загубих саксофона на гласа ти.
Ще полетя, ако се хвана за леглото,
на лов за сънища,
приспиване
и лунен хор
от псалми на Хеката;
ще търся безгласно 
в криволици-аритмия:
къде се купува крещене,
раздели, догаряне,
дъх затаен къде се купува;
дали някъде има
дюкяни космически
пълни
със  сферична музика,
по-малко божествена,
човешка повече
и близка,
интимна в ято
от малки баналности?
 
ІІІ. Мизансцен-декор, съдържащ епилога
Гръбнак на две превит
над бяло, метално легло,
възглавници в огън
разляти червени коси,
хербарий наместо букет,
болнична стая, последен етаж.
Приседнала сянка
и сянка лежаща на педя,
сякаш говорят
или по-скоро се душат –
така са близо, отпътувайки далече,
с кърфици забождат очите си,
атом дори не помръдва
да не лумнат пожари
в пространството.
А сянката –
гоблен сгрешен,
пришит върху олово,
ще се покрие със звуци 
метал от съгласни;
гледане вместо говорене,
леярна заместила тялото,
откровение последно,
когато вече вените пулсират,
мидите хлътват,
изпадат в истерия:
безперлие на гласните.
Тропа тогава
целият този телесен
колаж
на портите тежки –
сърцата, които не чуват,
градините райски
на глухонеми сърдечно,
които в самата нечувана вечност
една по една
настройват си струните
и сетивата вътрешни
си оперират –
дълги зими дисонансни
букви скупчени в камините
всички до една съгласни.

Няколко усещания в музикални паузи

I.

Понякога потъва цялата

в Palladio-то на Дженкинс,

хармонията чупи токчета в паважа:

някъде на дъното

на нейния стомах,

спуска се ниско,

разхвърля й там всичките органи,

разравя писмата

заедно с дупките:

писалки счупени от

мъжко себелюбене.

Място: на гарата, в кафенето.

Тук арфите изтръскват глави

от прахта,

хармоничната

антична прах,

пръски от водно присъствие…

И тази прах й слепва пръстите,

нозете стават перки,

ръцете – дифузии,

изчезва грима –

загадки само от синьо червило,

лак отревист,

тревен в същото време;

мътно уиски в очите,

билети влакови

във диафрагмата…

…И става тя амфибия

или русалка,

слепена от музика,

сглобена от пътища водни,

изтекли в задънена улица.

II.

И става тя

буре-барут,

мята се бясно из морски железници,

вече  извън композиция,

с небе надвиснало на педя,

дишащо в паузи,

бездихание пълно

с неверници.

Оттича цялата в оргазми

пресечни –

прах и солена вода,

ексецeнтрични признания

на езика на Морските хора.

III.

И ето на,

Рибар я вплита,

изсвирва я бавно,

безоблачно,

люспесто,

докато в нея бушува мълчание

и отражения,

безплодност,

безгласие от ононимия,

басови мъже

със спомени

в космически регистри;

IV.

докато в този миг

Жената-Арфа

не скъса морска струна от доверие

и другата в нея –

Жената-Русалка

на брега не си отреже

плитките –

водовъртежи словесни,

запушени в морската пяна,

за да бъде възможно тогава

Жената-Амфибия

летливо зениците да издраска,

превърнала се в цигарен дим,

уморен от дългото пътуване

разстлан над озъбено тление –

Мъж,

тесен и сух,

подобно пустинно преддверие,

заключена нота последна,

където умира стихът,

където

предвлаково плуване

кънти в дробовете

на беззвучна земя –

безкислородната суша

и вдига в пространството облак –

облак дъждовен от прах,

частици лепкави,

акорди…, пулс,

застинали

на масата отсреща.

Когато порастна искам да стана Буда

(Какво е Буда, Учителю? – Буда е бърсалка за задник)

да, да…правилно чухте  –

Буда!

С детство като коан,
абсурден някакъв –
ухилен,
плашещ,
смеещ се
и мрънкащ
пред пакетче „Лукчета“.

Онова детство, което не успя,
то просто не можеше да продължи –
същото, на което се смяха,
малко… много малко детство сгушено в лунен кратер
като в утроба от която можеш да извикаш –
„Сантиментална си, Луна,
твърде си будоарна,
твърде куртизанка,
твърде смешна“.

Детството на великаните –
уморено с първия дъх,
пораснало с тътена на първия шамар –
открило иглата в купата сено,
а сред сеното тела –
голи детски психолози! –
драскат още,
още пишат
съчиняват порочния коан
увит в пелени,
слузест
разлят морски залез
в детски очи,
които изгарят отвътре
нелепите уста на психолозите-деца-без-детство

цък-цък-цък

(5 минути…. 3/4 сърдечен удар и лъжица усмихната каша)

цъкат с раздвоен език:
(разтворен като двете ми бедра)

детство на 24

през 24-та емоция,
на 24-я етаж,
в 24-то легло,
върху 24-я мъж от сено,
по време на 24-я оргазъм

тогава,

когато порастна, де –

ще стана Буда,

защото коанът Горе, стих втори
(макар цитиран в скоби и по спомен)
си е съвсем истински!