ХV. Дяволът

Изненада е този

като отзвук във

бравата –

завръщане притворено

в отвореното сърцебиене,

което и до днес

не е отплавало

под мачта на кораб

от спомняне.

Промяна е този

и кресливо движение,

между бедрата ти е

интонация,

която през плътта и парата

съсича мъжкото подочие.

Разказвачът е този на приказки

и шут карнавален,

окичен с двуоки камелии,
поливани със сребърно

и във безочие,

с бученето на разцъфтели тъпани,

като прилив от облаци дъхави,

които да лющят стените

от стаите

и на нощта да й сменят настроенията,

защото тя го именува през ушите,

а твоята любов –

през погледа.

Брояч е този,

хронометър

и къщата му е четворен вятър –

строената от откровения,

строената напук на геометрия,

която може да брои сама

във някакво притихнало

видение –

хиляда ъгъла обхожда

и после Сура време й е нужна

да счупи думите бакърени,

да спре в Едното,

в облото,

да диша през

Шехеразадата,

дордето не почупи

сън двулик –

Коран чете се през ушите,

защото Книга се твори

наопаки.

Изненада е този –

от тихите –

когато кръвта ти се стеле

в ботушите,

а той си играе на топчета

и образи прави от счупено –

сърдечните твой трофеи,

човече,

загърнати в паметен гъдел,

зашити в мелодия

стъклена,

когато в устата е

дървено,

а сърцето скимти между зъбите

и в гърдите те тупат опашките

на всяка малка болка

като малък глад,

която е ръб между устните

и на звездите дарява езиците,

защото през тях ще четеш

дали е той това

или е твоето обримчване –

конците на млякото първо,

което си пил

и първото, гладното влюбване,

подобно на първото,

най първото име,

което си носил,

което си плевил

и сетне – което си клел.

ХVІ. Кулата

І. Кулата с лице на север

Безснежно е горе

във Кулите,

защото са долу

изпасани всичките –

и посоките,

и снеговете –

вкупом двете

от човеците

и отдавна им топлят утробите,

когато от звуци им стане

студено.

Беззвучно е горе,

където се шият абстракции,

защото долу,

същите човеци,

зад име всяко носят си

подкова,

закичена с мелодии бездетни,

та тоя амулет да ги предпази от

пролет и безгласие,

уста отворена –

гнева, глада,

грима на Музите,

от страшното в магичното:

от очленяване,

защото долу зъзнат буквите,

окичени в изсъхнали акации,

които се берат на зазоряване,

а после се перат ведно с

гримасите

и се подреждат все по ръбове,

на куп, разпръснати из стаите.

Безстрашно е горе,

защото цари многозначие,

защото те чака бездънно катерене,

което си струва до края –

и боята цветна,

и лъча студен

на цялото твое усилие;

защото забравяш езика си

там

и пееш космически шлагери,

дордето те викат от долу,

всеки през своята птица,

която е сдъвкала хубаво

всеки отделен папирус

и всичките остри светилници –

на Света грамофонната лудост.

ІІ.Обърната кула, с лице на юг

Ти, гадателю в прозорците,

знаеш ли ти,

че в Кулите е безпрозоречно

и не разчиташ сам

на фигуралии,

а на прелистване

и скитане във не-цвета

на светофарите,

защото долу по тротоарите

всеки има да препъва

стъкленица

и всеки си пали камината

сам,

защото сам всеки гравира

на зимата звездната карта,

изпечена в огън.

Дордето, ти, Смесительо

на техните телесни сокове,

опираш им очите във гърба

на времето

и ги гощаваш там,

във хан-съновидение:

на кукумявките наливаш мляко –

против самотата било;

на който обича през мечове,

медовина даваш с ветрове

и орехи;

чай копривен сипваш на бездетните;

а житна питка,

печена на месечина

и със захар полята

от сърдечен ступор,

чупиш в ураганите –

глави на гневните.

ІІІ. Между Кулите

Така по залез,

лягат в снеговете ситите,

а гладните ги брули лятото

и Кулите цъфтят в моретата,

а суша уморява смъртните –

оная земна плоча неразместена,

която разпилява смислите

и земетръс е

във пределите

на умовете призрачни –

умове –молитвени белтъци,

които са есенцията на Рибите,

дето в тебе се обръщат

люспесто,

моя малка болка,

като малък глад –

да те погледат така им се иска,

да те измерят отгоре

надолу,

теб, която ми раждаш тайфуните

и много говориш

в безшумното,

и много гадаеш на кръв,

от прозрачни артерии,

дето все наобратно изчиташ

във уши и усти

глухонеми…

…А дали ще си ти

огледално възкръсване

или ще има още чакане –

небрано, но вече

изслушано време –

подир него да мамя

жениха си,

с пръстен – сферична постеля?

00. Глупакът

І.

Бамбуков стол си носиш

на собственото тяло

в безгръбначното подземие.

Изплел си го от кота нула,

останал е безименен,

но е останал,

та да подрежда в гънките

слепци,

животи и

прераждане –

трите елемента на танцуване,

трите сфери

недоверие,

с още точно толкова от

отражения,

оформени във тъмната страна

на огледалото.

ІІ.

Ти си шапката прихлупена

над челото високо на човеците,

където е статично и

спарено,

тясно е

от куполи на църкви

и глухо е

в театъра на плътското,

и глухо е

от липсата на облаци,

от шепот на промените,

стоящи гърбом на прегръдката,

на схватката на ветровете –

пълен сякаш

профил и

амфаз

на всичките небета,

на моретата.

ІІІ.

Жонгльор, танцьор,

ти,

ядката на моето отлъчване,

вземи ме с теб да попътуваме –

кръста два

и двама кръстоносци на езиците:

дъх след дъх, прилежно да зачеркваме

на човеците всяко наречие,

тях да преподреждаме

случайно

в нови сгради от безмълвие –

пространство ново

за танцуване на

Сферите.

Ето, виж, онези малките,

застиналите, степните пътеки,

онези разслоените

и немите –

войните изсънувани на хората,

бавни са и са чупливи

те,

не са танцуване,

а пасо добле на пустините.

И онези виж,

изрисуваните цели в спомени –

тежко са и мълчаливо изпарение,

защото без стени са се градили,

без бесилници за гласовете си,

когато са различни в

безразличие,

когато си объркат стъпките

и взаимно си съсичат сенките,

когато са митичното

провесване

от глутниците танци разградени –

обсебени, обесени

и след това едва

изсечени

през пръстите

на танго и

отсъствие.

И безпръстни после,

пълзят си така из основите

и всеки опипва с езика си,

и всеки краде си

по име от

нощните пламъци,

да, същите тези –

подобни

на гладните корени –

хранилище за

градските фенери,

да, същите – градът на самозванците,

които все се именуват

да са Влюбени.

ІV.

Но, ето, да,

ти си избра

и отчупи парче

от средата на питата –

от предвидимото;

избра еднопосочната пътека,

по която да събираш погледи –

онези брулените, без да са напъпили

в градини от галактики,

във цветните градини

на съзвездията.

Избра си, явно,

лявото и Изтока,

там,

при табора на месечините;

там,

където Богът е амнезия,

там,

където е многоезичие

и всеки дъх е връзка с ключове,

защото всяко ново раждане

или

прекъснато сънуване,

изпищява там, подобно

малка болка

като малък глад

под сърцето на новородените

и на дървото под сърцето

едновременно,

е ключ забравен там,

та да се бърка Изначалното,

зачатие да се увие в себе си

по рафтовете ялови на

тайните,

отвъд бедрата-праскови на зимата,

която като отзвук

и космичен фон

се киска отсега в ръкава си

и краката ти върти наопаки,

все нататък –

към Високото,

все в посока на Пророчество –

ходилата разранени

на бамбуковия стол.

ХVІІІ. Луната


Мога да бъда прозрачна вода,

която се стеле в гнева ти

и шумно,

и тихо

в гърди-листопади,

когато се пият горещи

сълзите на Бога,

ведно със обратното време –

да полудееш от дъжд

и от суша

тогава.

Това е точно времето на двата хляба,

дето го цапаш с езика си,

изплетен в кукумявча прежда –

безгласие малко

ключове

и звуково набожие

от малка болка

като малък глад

родени в ключалката

под синьото,

турското синьо – пещера от устни и дълбоко,

подобно глас в чужди меридиани,

който идва от далеч

и пасва точно на прозореца –

този твой прозорец

пред навътрето,

където нажежаваш непрогледнато

зеленото до бяло,

индуса до кална месечина

и си брадва от мушкатови

ритуали –

хореографии от корени

на мокрото сребро.

Ти, с краката си пергелени,

стъпили на двата хляба,

от двата края на прозореца

като два молитвени езика:

единият – езикът на черната мед,

стружките любовни в ушите ти,

дето ще ги очленяваш

в деня единствен

на черна луна,

когато е суша в устата

от спирално говорене;

другият – език-надмислица,

на пещта езикът

и на зърното,

когато ти е сребърно

и на бяла луна се ковеш,

и ставаш под сърцето накит,

подезичен шум,

който ти препъва думите

разплетени от болка малка

като малък глад,

оплетени от теб обратно

в един ръкав от звучна вълна,

дето да събираш до замръзване

горещите сълзи на Бога,

така че в теб да ражда

безсезоние

и в племето на всяка нова среща

молитви да слушаш

на слепи езици изречени,

които сам да пееш после

на всяка нова твоя любима

подскочила, подобно пустошта

в потока,

от своя сън

във твоя,

съзвездия да ти зачева.

XVII. Звездата


І.

Ти си онова индигово –

среднището на мълчаливите

което се рисува с въглени,

което се приспива с мълнии

и ирисите дето плисва сутрешно

във корените право

на косите слънчеви.

А ветровете сухи

играят си на метеори

и взират се

в горещи акварели –

на грешник търсещите ириси,

антични, прилични на пепел,

бездъхни, космически сокове,

по пътека въздушна нагоре поели,

сред любови от сводове,

малка купчина нанизи,

дето граби,

за да шие после

все едни и същи,

и едни и същи

преброими до безкрайното,

топло-снежни мигове

сънуване.

Шие без ръце да са й нужни –

парцали-плът

на дрехата в плътта изтлели,

дордето гледа между две очи

и формата на третото издрасква,

а третото е винаги

безпаметно,

бездетно,

третото е многоточие,

сварено във кипящи извори,

в катинари железни

загърнати зеници

и безсъние кръгово,

скрито в кепенци от огън,

с ключове неми заключени,

в безконечното само разтворени,

на звуци от птици пълзящи

подобни,

тъпани същи под челата човешки.

Там, вътре в ръбове,

по средата на веждите,

там под дълбоките изби,

иззад далечни телесни потоци,

където се пази

измръзнало вино

в лехи от индигови бъчви,

положен е свят

на недъзи сърдечни,

в бурен увивен оплетени,

отлежават,

кипят

и глаголно жужат

все така сиромашки неканени

в Дървото вечно на отците

и в топлото на чуждите врати,

изпасали овалите на сънните артерии,

а зимата нарекли вдъхновение.

ІІ.

Ако пък в посока Юг,

на тила на сърдечното вслушване,

кафез си плел,

коя и да е дума да си хванеш

иззад стъклото горно,

което да се чупи при издишване,

тогава може би ще бъдеш съзидателен

и стихове може би пишеш,

а в тебе се трошат металите

на всичките човеци

и езиците:

преплетени,

прегракнали,

безшумно кривогледи

в слепотата си,

заслушани единствено в стомасите

на своите откраднати вечери,

където болката е малка

като малък глад,

но теб те няма на трапезата,

защото е изяден тоя сън

и по е важно явето,

мечтите си да решеш с вилица,

подобен на Създателя,

който сее клони във

сърцето ти,

та от ушите върби да растат,

преброили дванайсет сълзи

и нарекли всяка със

различно име,

подарили им дом без стени –

зодиак им съшили,

та бездомни останали всичките.

…И Други цветове…

…Когато стаята е пълна с Ангели…

Ти
ти
ти

си

бялото на кожата,
отвъд гъстотата на млякото.

Ти
ти
ти

си

семето на мъдростта,

отвъд

Символа

и Силата:

привидното.

Ти
ти
ти

си

пурпур на човеците,
отвъд костта на тленното.

Ти
ти
ти

си песента

отвъд звездите –
лекуваш,
пееш
Дишането пускаш

над Света…

Из „Стъкленият охлюв“

На Срещнатите и Предстоящи,

родени под знака
Скорпион,

в живота ми.


Устата ми е пълна със скорпиони.

Опашките потропват

по езиците,

дълбаят дупки от простори,

морят и будното,

и бездиханното

правят на сън,

но не го отнемат –

не убиват,

а въртят стрели на чужди сънища

и спомените остаряват:

по-стари и от мен,

и от езиците.

Устата ми е пълна със оргазми…

…В цвета на влажната канела,

когато закриваш очи

и хребети чупиш;

когато застиват хриле

и няма галактика

дето да диша.

…В цвета на размекнат и
топъл опал,

когато покривам устата си в твоята

и ти любов обтриваш

с мерудия,

поливаш с вино черното

и ме ядеш в степта

на бавното разбуждане –

на ясновидец кръг,

проникване

и звездна карта

да сочи делтата

под пъпа,

пълната

с античните чудовища,

на които само ти намираш

обиталище.

…В цвета на млад мъж,

когато си конвулсия

над мен,

неизбродна градина –

на сезоните отвъдното –

лица плодиш

отвъд луната

и паважите,

отвъд мембраните,

но още в тялото

на чуждите усмивки;

и не в корема –

между зъбите посяваш семето –

покълнал бик  да бъдеш

във дома Венерин,

тоест в мене.

(Кога ли стана мъж Венерата?!)

…В цвета на изстинала кръв –

моят кратер, твое завещание –

дълбок кафез

от твоите говори:

хриптиш,

до днес

мучиш,

заклеваш се,

после се смееш

и огладнява зеленото,

когато в пролетния свършек

ти си утро

от минало,

аз – залез от бъдеще –

онзи, същият –

мигът на изтичане,

в който ще ти сготвя

Паганизъм за вечеря.

***

Този стих потъна в себе си,

като от три дни

да беше мъртъв,

като да притичва през

сухи възглавници –

утроено семето,

прокъсани клепачите:

Скорпионите са само кладите

на женските ми сънища.

Пропада тоя стих в себе си,

защото Паганизъм загорява

върху печката –

очи-котлони, с червено по края:

ръце ще положиш ли,

аз съм фурна от пулс?

Душа без тежест –

да потъне не може,

да върви по водата

не може,

затова ме разхвърляй в морета –

да бъда обещание,

компасите да спрат

преди да си отхапал

от вечерята,

преди да си припомниш говора –

накацали птици

в отровено гърло –

да бъда, който ти носи

през огън солта,

през водата хиляда години –

екстатики скорпионски,

изляти от бели катрани…

…лепне още…

лепне още…

лепне още…

този разказ за разкъсване,

накуп и едновременно

от модернисти-мистици,

придошлите в мен

екстази изворни

на глудници.


Готварска книга в минало свършено

Фигуралии с карфици –

мелодия, забита в ума ми,

обръща главата наопаки,

лети

сред спирали обратни,

навътре в занданите –

бавно-бързо бродира

аритмии –

назад към Вавилония,

назад към земята,

твърдта –

недочути езици.

Казваше се Ононимия.

Печеше хляб от листи

и мастило,

гъсто, много гъсто,

сякаш градушка

в гръдта на богиня.

Подправяше хляба

с трикове всякакви:

повторения – много

от пресни стилистики,

посоляване

хубаво

от игрите на думи –

малко шумни и палави,

само по празници

тихи.

С печивата си

хранеше гълъби –

изгладнели поети –

под венециански тераси

от а-символия,

аритмика

и плитко е…

плитко е…

плитко е…

Канале Гранде:

вдъхновения в забвение.

Във Венеция звучеше класика.

(разбира се)

Небето, цяло, плувнало

в пот и хоризонти:

горещо е в тези пещи, мислеше

и хващаше вече

онази –

вкусната златна коричка

от залези,

защото бе възможно

или пък другояче казано –

напълно невъзможно беше иначе –

небето се сервираше

с поезия.

Или пък другояче казано –

поезия не може без небе

и моля да се отбележи –

стихът по-горе

е в минало време,

от категорията

свършени.

Не-нагледище

Прилеп ще ме ослепи,

когато стане равна светлината

в миг на безфенерие –

угасен фитил

от глудницитеспътници

из глухия космос

на хилядите изречения

дето наизуст си ги научил

и тъпчеш с тях,

онези същите,

и дните, и нощите –

папагали с протези.

Заради плиткото черно

диапозитиви лепиш по стените,

цветовете да викат,

заместител на думи

да крещят,

да зоват,

да ридаят

за своята липса

пред слепите –

кухи мелодии на твоите дни

и глухите –

вързоп безпредметни очи,

които се удрят в ъглите,

центъра все не намират

на твоите ириси в дъното,

на твоето тяло в простора.

Снимай ме, но говори!

Колкото по-наизуст,

толкова по-разкривено

и актово някак,

разголено,

с други одежди в телата ни,

с други лъжи между пръстите.

Описания никакви –

ти не търпиш,

нали са във тебе събрани

накуп

светлини невидени,

симфонични оркестри нечути…

Без диригент,

завършен без ноти –

всички сетивни недъзи,

могат в теб,

иззад себе си,

така цветно да слушат

и шумно така да мълчат,

да виждат не форми,

а звуци,

докато аз не повярвам:

ти си едно не-нагледище,

само от мен невидяно,

закрито

от крила и пера

прилепни,

посадени в душевна саксия.

Драматургия на глухотата


І. Мислите пред-пролог
Загубих саксофона на гласа ти.
Вчера,
днес
в неразчленими календари,
помня ли.
Не. Помня само дъха си
прерязан с ножчето
за бръснене,
намазано с масло –
да не боли.
Помня как загубих облото
и станах остра,
ръбеста и едра,
подобно разнобедрен триъгълник
между бедрата на гъстия въздух,
бял, наднормен,
без да различавам формите,
неони без да виждам –
бяло като разноликата еднаквост,
непрогледното безсветлие.
Наблюдавам от тогава,
без да мога да помръдна
под ритъма на тактове
неравноделни,
сърцето как  играе прескочи кобила
със здрача и вселената
друго не му е останало
динамика безропотна
и стружки
саксофонни, гласови: от теб,
гласът ми докато не хлътне
навътре в обратното,
в ушните миди
дълбаене.
 
ІІ. Диалогът апарт
- Закъснях. Здравей...
Тук ще отворя очи
и знам –
изпълнена ще бъда
с нестинарски паузи...
Дано не станат ирисите въглени,
дано не види,
че нищо не чувам...
- Спиш ли? Не, гледаш ме.
Красива си, знаеш ли, но...
Не задържай погледа си дълго,
по-добре ме наругай!
Хайде де,
мигни поне, 
едно съгласие –
това ми стига...
Няма екоти –
тъпани...
тъпани...
тъпани...
парализи и изненади
в сърцата на ледени статуи...
Какво разбираш ти, 
нали си лъскав
и заоблен –
инструмент на многобожието!
- Този букет още съхне във вазата...
Извори не ми останаха
в недрата –
нали е суша между пръстите...
..и теб.
- ...Виж, можем да пътуваме, искаш ли?
И ще мълчим, ако така ти е добре.
Решиш ли, обаче, 
да падаш от този прозорец,
нека го направим заедно –
нали винаги това сме мечтали
симфонии небесни, облачни:
въздух, свистящ в ушите,
прелитане и скорости
звезден хаос извън звука
на цветовете...
Хайде, скъсай ме накрая,
раздери ме като кинолента –
времето нали обезцветява,
чупи кости
в пантомимата,
кукловода катурва
безшумно
някъде в полята на безверието –
трънак от тленност,
отвъд-телесното движение...
- Пак ли да бъда банален...
Да те обичам ли още,
а дали да го изричам,
за да вярвам после,
че нещо ще остане чуто,
че тайничко го репетираш
без дори да ти е нужно
огледалото...,
че някъде Отвъд го очленяваш 
и го шепнеш 
на сухите си устни в края –
резонанс едничък
да се разжда
 напук на твоите безгласия,
привидности от погледи,
бездушна, нешифрирана материя.
Отказвам се, чуваш ли!
Загубих вътрешния тон,
саксофонът ми е ъглово разпятие
и с всяка нова нота
изтисквам оцет
в онази точка
на умиране,
на хребета,
дълбоко в гърлото...
Оставям те...
Да бих могъл, приспивна песен
щях да ти изтръгна,
от себе си,
от теб,
от музикант случаен –
запъхтяна буря,
но вятърът в косите ти утихна,
тоновете вкорениха се в земята
и няма сън,
и няма будност,
за мен поне –
за теб...не знам!
Загубих саксофона на гласа ти.
Ще полетя, ако се хвана за леглото,
на лов за сънища,
приспиване
и лунен хор
от псалми на Хеката;
ще търся безгласно 
в криволици-аритмия:
къде се купува крещене,
раздели, догаряне,
дъх затаен къде се купува;
дали някъде има
дюкяни космически
пълни
със  сферична музика,
по-малко божествена,
човешка повече
и близка,
интимна в ято
от малки баналности?
 
ІІІ. Мизансцен-декор, съдържащ епилога
Гръбнак на две превит
над бяло, метално легло,
възглавници в огън
разляти червени коси,
хербарий наместо букет,
болнична стая, последен етаж.
Приседнала сянка
и сянка лежаща на педя,
сякаш говорят
или по-скоро се душат –
така са близо, отпътувайки далече,
с кърфици забождат очите си,
атом дори не помръдва
да не лумнат пожари
в пространството.
А сянката –
гоблен сгрешен,
пришит върху олово,
ще се покрие със звуци 
метал от съгласни;
гледане вместо говорене,
леярна заместила тялото,
откровение последно,
когато вече вените пулсират,
мидите хлътват,
изпадат в истерия:
безперлие на гласните.
Тропа тогава
целият този телесен
колаж
на портите тежки –
сърцата, които не чуват,
градините райски
на глухонеми сърдечно,
които в самата нечувана вечност
една по една
настройват си струните
и сетивата вътрешни
си оперират –
дълги зими дисонансни
букви скупчени в камините
всички до една съгласни.

Няколко усещания в музикални паузи

I.

Понякога потъва цялата

в Palladio-то на Дженкинс,

хармонията чупи токчета в паважа:

някъде на дъното

на нейния стомах,

спуска се ниско,

разхвърля й там всичките органи,

разравя писмата

заедно с дупките:

писалки счупени от

мъжко себелюбене.

Място: на гарата, в кафенето.

Тук арфите изтръскват глави

от прахта,

хармоничната

антична прах,

пръски от водно присъствие…

И тази прах й слепва пръстите,

нозете стават перки,

ръцете – дифузии,

изчезва грима –

загадки само от синьо червило,

лак отревист,

тревен в същото време;

мътно уиски в очите,

билети влакови

във диафрагмата…

…И става тя амфибия

или русалка,

слепена от музика,

сглобена от пътища водни,

изтекли в задънена улица.

II.

И става тя

буре-барут,

мята се бясно из морски железници,

вече  извън композиция,

с небе надвиснало на педя,

дишащо в паузи,

бездихание пълно

с неверници.

Оттича цялата в оргазми

пресечни –

прах и солена вода,

ексецeнтрични признания

на езика на Морските хора.

III.

И ето на,

Рибар я вплита,

изсвирва я бавно,

безоблачно,

люспесто,

докато в нея бушува мълчание

и отражения,

безплодност,

безгласие от ононимия,

басови мъже

със спомени

в космически регистри;

IV.

докато в този миг

Жената-Арфа

не скъса морска струна от доверие

и другата в нея –

Жената-Русалка

на брега не си отреже

плитките –

водовъртежи словесни,

запушени в морската пяна,

за да бъде възможно тогава

Жената-Амфибия

летливо зениците да издраска,

превърнала се в цигарен дим,

уморен от дългото пътуване

разстлан над озъбено тление –

Мъж,

тесен и сух,

подобно пустинно преддверие,

заключена нота последна,

където умира стихът,

където

предвлаково плуване

кънти в дробовете

на беззвучна земя –

безкислородната суша

и вдига в пространството облак –

облак дъждовен от прах,

частици лепкави,

акорди…, пулс,

застинали

на масата отсреща.

Раждане в Непознатия

Загръщам в палтото си

баналното,

сбогувам се със зимата

хилядолетия преди деня на моето раждане –

втори,

когато захвърлям и шала,

дълбоко в оня канал

на порцелановите пориви:

изпотрошено ми е и недорисувано,

изпаднал в малки изобилия

от неговорене.

Срещу мен ще седнеш ли,

да помълчим?

Или ще цвилиш трескаво,

пролетно и слънчево

на тънката си граница

от емоционално задушаване;

на мастилената граница

отсечна

между ладията златна

и лунния диск.

Ти си онзи с ръчния часовник

наместо пясък в стъкленици

от агония,

от броене на някакви месеци в графики,

когато ще съграждаш улици

в самия център на нечия гръд

и през тях ще говориш

измислици някакви

за твоята зима,

докато в мен разцъфтяват кипариси;

за твоята делта от щения,

докато в мен се събира пристанище,

за светулката-затворник между зъбите,

твоите…,

…а аз колекционирам стълбища,

поливам облаци,

докато

растат зрънца безлюдие,

когато ти се раждаш,

пепелява смърт крада от костите

и ти Адаме вече ходиш

по света от немълчание,

говорене през шепоти,

безшумност,

безмълвие от кратери –

вулкани в дъното на втори

преминали през хиляди години

и ни веднъж не спрели,

за да си поема дъх,

едва-едва прогледнал

през Мъжа

реброто изначално да изсичам,

на слънце да оставям

да се очленява

и после чак да го погълна

чрез устата на палтото си,

където разделите зимни

с разлятости пролетни

се карат още

в кой сезон да се родя

и защо избрах на Непознатия

реброто.

Обява за наем на нулев етаж

Животът си съм взел назаем

от някакъв магьосник стар

или въздигнат Дух

от неуморните човеци

уморен.

Така, като незримо син билет

отдавна перфориран

в нечие чуждо под-очие,

въртя из джоба си и мачкам

почти всяка усмивка,

на дума всяка кучешкия зъб

почти

докато на улицата в кома,

на след-дъждовния паваж,

не се препъна в ламарината:

случаен казан,

където с очи, затворени широко,

да падна и да се самозапаля –

къс от пасха,

оръжие за лов на облаци –

някой просяк да се сгрее.

Над мене само Данте ще се смее

и на вратата разкривено

сем. Алигиери ще изписва с

тебешир лилав

от звезден прах на буци.

Излиза, всъщност, че това е бил

Вергилий,

а всички срещи,

всичките мълчания

и карти Таро пръснати по масата,

като безпръстие впито

в следобедни мухи-весталки,

пиянство, карамели:

предсказания били

или червени прилепи,

всичките взети назаем

без да съм си плащал наема

с години,

от цял рояк безвремие,

в което магьосникът-търговец

все объркваше дължимото,

все не излизаше сметката;

въздигнатият Дух изтрих от телефона

и все в къщи от пепел живеех –

самозапален,

под наем,

без собствена табела на вратата,

защото е множество входът

от заеми,

изходът – един

и стига да го побереш във

себе си

остава твой,

макар увит на пазара

в Случайности.

Безизборни писалища

На Таня П. за отблясъците!

І.

Рушат се стените ми

от орган в пещера

докато Литературата лакира своите нокти

с прозрачни, остри сталактити –

пламъци сини отразени в прозрачното:

самозапалват се думите –

слово-инвитро,

невъзможно зачеване

отвъд тишината:

Литература безизборна

или с избор единствен –

каква ли би могла да бъде

онази,

побрана в спирали от птици,

не друго, само

не-разум.

ІІ.

Облаците са мастилници,

почернят зеленото на сърдечните полета

с гнезда изоставени пълни

с хербарий от погледи, обърнати нагоре

за молитва,

с хълмове от междуметия: мазохизъм,

стихът се губи в себе си,

прозата е нарисувана,

издува корем далеч над хоризонта

и нищо не ражда

докато сам не разрежеш платното й

на ленти от Нищо –

разноцветни знамена

плющят,

изложени на ветровете южни:

разложените геометрии от разум,

където липсват

любовните истории лакирани

между момче и момиче

в сиви полета дъждовни

отвън,

изсушени отвътре,

затиснати между страници избор,

на Литературата изборът

не-разум да бъде:

Нищо…

Нищо…

Нищо…

ІІІ.

И ключът се затвори

в пещерата

на самосъзнателните прадеди

в триъгълниците

от разтопени сталактити

и орган, запратен

някъде долу

от върха на Света

на нечия глава в мазето.

Гърбът на вселената

Дори пианото удря само по клавишите,

си бемол отскача в стените,

събаря картините:

Пикасовите гълъби се разхвърчават,

пера покриват с длан устата, ноздрите

и Си-бемолът изпива задушливия въздух

със сламка.

Всичкото това, когато мъжът обръща своя гръб

пред, иззад, напук на твоите ириси,

извърнат в легло от беззвучие,

матрак от думи, керосин,

табли от восък и парене

дълбоко в очните полюси.

Тогава точно ръце от безверие

и контурите на разграфения гръбнак –

змия с хиляда въпросителни,

широки гривни на дозината й китки –

гризат зелената ти ябълка

неопределеност бездървесна,

на плуващата ти към дъното усмивка

с черупките на не-лица покрито

и в конусът на твоята самотност –

междукрачието със двата хълма –

късият меч на гръбнака

те понася жертвено към тризъбеца на Посейдон,

когато свещите в стаята догарят,

а океанът свети с фенер пред прозорците:

нощта е в средата си,

сдъвкала червения конец на своите часове;

тогава ти ще се изпишеш върху този тъй изправен гръб,

нос ще опреш о мъжкото рамо,

клепачите ти неговия тил ще дращят,

за да вдишаш праха на всичките книги,

на твоето будуване

и мъжкото трептене в сън от Си-бемоли,

когато вселената се събира около лагерния огън

на назъбения хребет,

гръбначния стълб –

боата те поглъща

и хлопва капака на едно безгръбначно пиано

в съседната стая

или съседната сграда

цялата слепена от прозорци с развито въображение –

прозорците-поети.

Panic Attack

Някои диагнози са смешни.

И със своя смях през зъби

поставят въпроси.

Къде е спирането,

мигът без име,

точката …?

Дали е смешен инфарктът

и можеш ли да умреш в многоточие

като избързали капки безсъние,

като ято пълзящи комари

с изтекло разрешително

за летене –

само с дълго приземяване

в кухата сърце-вина,

там: чифтосването на емоции.

Паникьосай се от радост,

от делвите с въздух

и безпаметност.

Извади от скрина старите си дрехи,

прави любов със спомените си

и когато се разлееш в тръбата –

водопроводната онази –

по вертикала, която пресича леглото,

чак тогава можеш да се паникьосаш,

защото монологът ти ще стане дълъг,

скучен

и крепостта ще се руши спираловидно,

а ти ще си умрял в хармония,

неатакуван

като сменен сезон, който в този миг

изгрява другаде

в очакване на някаква диагноза…

Published in: Без категория on 01.04.2010 at 6:54  Comments (2)  
Tags: , , ,

Безпрозоречната изневяра

Живея сякаш в крематориум.

Сам го градих,

беше дълго и бавно –

от кал,

кости о сатена на постелите,

коси по възглавката разхвърляни –

поетичен образ на подобно тъжно здание…

И живеех сред цветната пепел,

скрити ириси в юмруци,

сърца от мрамор, отразени в съзнанието,

така замърсеният мой кладенец –

личното ми нефтено находище –

плътно черно

или

подобно прозрачно желе

И нещо все си пишех,

и на пресекулки дишах

като риба с гръбнак от пясък,

пясъчен часовник пълен с опиум,

сънища ослепяващи очи

и светлина…

Недостатъчна такава –

претенциозна светлина,

безпространствена, но очарована

от среброто на всяка цигарена вечер.

Обичаш крематориуми?

Нима…

Изневерявай ми тогава, чуваш ли –

изневерявай ми с живот,

явно го прави,

докажи ми ононимите,

обичай ме чрез тях.

Бъди прозорец в крематориума,

пустинна буря в дюните,

само пази тишина –

само краят заслужава тишината…

…Онази тишина,

когато ме разпръснеш над морето,

когато ме запратиш върху тъмния диск на луната

и ме посипеш из сцена,

където да е тихо,

където да ме тъпчат

гняв от памтомими,

любови в урните

и ти –

пожар ухилен в крематориума,

който тайно се среща с живота –

отвреме на време, за кратки афери.

Мисли, облечени в сватбена рокля

На Д. Р.

Живял някога,

много отдавна…

Принц!

Живял в далечния свят

на стъклените облаци:

Дъжд…

Все дъжд!

не познавал Яворов,

определено,

но така безмилостно се стичал по прозорците…

…докосвал тялото покрито с мухъл –

ласкал го,

после го отхвърлял…

и все така изцяло го поглъщал

в трите часа заоблени

на тричасовото между-часие,

прекарано цялото в някакъв бар.

Искал да има история някаква

между тях да седи –

по средата….

Но нямало!

Затова говорел много,

сляпо говорел,

някак наизуст

И тъпчел устата му

със своите думи –

тъпчел стари, познати

карамели в станиол…

Настанала буря!

Два стъклени облака тъй се целунали,

че валяло стъкло от небето –

валяло…,

разрязвало нишките мухъл,

разрязвало тялото –

пъртина от сняг към върха…

Когато изтекла кръвта

на момчето покрито със стъкло,

с карамел и станиол,

опаковал го принцът за своя история

и го оставил пред първата църква.

Да се омъжим, искаш ли?

Затворена е църквата –

изпарил карамелът пръстите му в отговор –

До сутринта ще чакаме да я отворят…

Но църквата била затворена,

пропаднала в себе си,

вечеря безбрачие –

понеделник бил ден на кристала –

не на стъклото,

не на облаците,

не на сватбите!