Гърбът на вселената

Дори пианото удря само по клавишите,

си бемол отскача в стените,

събаря картините:

Пикасовите гълъби се разхвърчават,

пера покриват с длан устата, ноздрите

и Си-бемолът изпива задушливия въздух

със сламка.

Всичкото това, когато мъжът обръща своя гръб

пред, иззад, напук на твоите ириси,

извърнат в легло от беззвучие,

матрак от думи, керосин,

табли от восък и парене

дълбоко в очните полюси.

Тогава точно ръце от безверие

и контурите на разграфения гръбнак –

змия с хиляда въпросителни,

широки гривни на дозината й китки –

гризат зелената ти ябълка

неопределеност бездървесна,

на плуващата ти към дъното усмивка

с черупките на не-лица покрито

и в конусът на твоята самотност –

междукрачието със двата хълма –

късият меч на гръбнака

те понася жертвено към тризъбеца на Посейдон,

когато свещите в стаята догарят,

а океанът свети с фенер пред прозорците:

нощта е в средата си,

сдъвкала червения конец на своите часове;

тогава ти ще се изпишеш върху този тъй изправен гръб,

нос ще опреш о мъжкото рамо,

клепачите ти неговия тил ще дращят,

за да вдишаш праха на всичките книги,

на твоето будуване

и мъжкото трептене в сън от Си-бемоли,

когато вселената се събира около лагерния огън

на назъбения хребет,

гръбначния стълб –

боата те поглъща

и хлопва капака на едно безгръбначно пиано

в съседната стая

или съседната сграда

цялата слепена от прозорци с развито въображение –

прозорците-поети.

Advertisements