СУАД АС-САБАХ

***

Да проникна искам

в разкопчаната ти риза,

в раната отворена…

да стана искам част

от твоето главозамайване,

от твоята тревога,

от красивата ти смърт.

С теб искам да стигна до края…

на лудостта до края,

на дързостта до края…,

до предела на моята женственост…

Бих искала да плавам с твоя кораб,

пристанище дето не знае

и никъде котва не пуска.

В гърдите мои искам да те скрия,

в миг на силни ветрове,

на страшна буря,

когато

или с теб ще се спася…,

или с тебе ще потъна…

Превод от арабски:

De Profundis

Advertisements

Хайку от двама арабски автори

Абдал Латиф Ад-Дулкан

Силен студ!
Нещо се сипе над моя прозорец :
прогонен врабец.

***
Цветът на моя дух –
пустинна пчела,
изтощена от слабо усилие.

***
Скиталчеството ми във джоба,
ръцете ми отгорему. Едничък звън –
сърцето ми се претъркули в нозете.

***
Натежали облаци,
остро скърца скакалец,
писмата ми – невърнати.

***
Чучулигата
излива делвите с вино в равнината,
по-красноречива
от безмълвните певци.

***
В UINO ZOO
поле от лотоси – зелено като моето сърце,
сега можеш… да скочиш!

***
Хотел от дърво,
лицето ти в огледалото на облак –
изведнъж…
Как дойде до Хамаматцу.

***
Нашата безстрастна нощ,
в облачни бокали флиртуват звездите –
прахът ги мори.

******************************************************************************

Салих Ал-Касим

Учим за насилието,
дъвчем го
и го предъвкваме,
докато не го погълнем.

Превод от арабски:
De Profundis

Зелената птица/ Закария Тамер (превод)

Абу Хиан ат-Таухиди изгори всичките си думи, изхвърли пепелта и тежко въздъхна. Огладня и тъй като в дома си не намери нещо, което става за ядене, избърса устата си с опакото на дланта и рече „Слава Богу”. После застана пред огледалото, но образът отсреща не му хареса. И той се превърна в агне, превърна се в котка, превърна се във вълк, превърна се в птица със зелени пера. Излезе през отворения прозорец, прелетя над къщите и кацна на един клон. С любопитство се взря в някакъв мъж, който седеше в градината на двореца си, заобиколен от сътрапезници, слуги и стражи. Мъжът се огледа наоколо и всичко му се стори прекрасно – тревата е зелена, дърветата са зелени, с клони, натежали от зрели плодове. Видя и синьото небе, и сияйното слънце, и цветята, разцъфтели в различни форми и цветове. Тогава, с треперещ от вълнение глас, попита: “ Има ли на света по-щастлив човек от мен?”

Всички около него се надпреварваха да го убеждават, че е най-щастливият, най-могъщият, най-благословеният, богат и щедър човек на света. А зелената птица се разгневи, превърна се в черен гарван и хрипливо заграчи. Разсърди се мъжът и заповяда на стражите си да я пропъдят от градината на двореца. Те се опитаха, но не успяха, затова сведоха засрамено глави. Тогава мъжът се ядоса и напусна градината. А гарванът летеше от дърво на дърво и упорито грачеше. Така летя, докато стигна малка уличка, кацна на една жица и видя деца, които играеха и вдигаха весела врява наоколо. Гневът му се стопи и той се превърна в сладкопойна птичка, но децата не го забелязаха. Полетя отново, видя ожесточена битка между две армии и се превърна във военен самолет, който бомбардираше войските, докато не ги унищожи напълно. После отлетя далече от безжизнените разкъсани трупове и стигна до площадките на един затвор, където надзирателите биеха затворниците с дебели пръчки. Самолетът хвърли бомби над сградите на затвора и ги срина из основи, но след миг затворниците започнаха да строят нов затвор, с високи, отвесни стени. Самолетът видя кораб в морето. Неговите пътници бяха обладани от мисълта за потопа, който ще опустоши цялата земя. Тогава се превърна в бял гълъб, полетя към небето, а след миг се върна отново на кораба, понесъл в човката си зелена клонка, от която прокапваше кръв… или червено мастило.

Превод от арабски:
De Profundis;
Стефка Хатем

Над снеговете/Гада Ас-Самман (превод)

Със спокойствието на змия, която сменя старата си кожа… С чистотата на божиите очи в мига на Сътворението… С чистотата на снега, от двете страни на пътя ми… С чистотата на роса, недокосвала устни на цвете преди…С чистотата на моята болка – каквато е била и каквато ще бъде… С чистота приветствам чистотата, приятелите, очите, в които липсва предателство, сърцата, чужди на низостта.

Но въпреки чистотата, въпреки радостта от срещата с души, които не познават лъжа; въпреки всичко, усещам вътре в себе си една празна сцена със скъсани завеси и китари с угаснал поглед… Въпреки всичко усещам пепелта, пепелта в моето гърло, сълзата, която мъж не е виждал преди…

***

Сняг… сняг… Преспи сняг… Поколения сняг…И аз – под снега… Ще имаш ли смелост? Ще можеш ли да разровиш над мен гроба от сняг… Ще имаш ли смелост да ме видиш такава, каквато съм, да ме обичаш такава, каквато съм… Жена от пепел, която търси възкресение в гърдите ти? Гърдите ти – такива, за каквито мечтая – пласт от жарава, която оставя следи от безмълвие над голи извивки… Ти… Сняг… Сняг… Ще имаш ли смелост?

***

Копнея, копнея да отпътувам далече – ръката ти да ми бъде кораб, миглите ти – платна. Но ти си като вятъра, който мога да срещна само на ръба на гола планина в студена, мрачна нощ.

А аз … аз… Девойче с пламнали страни, жена от кипящо вино… Накъде?

***

Накъде? Няма спасение от скиталчеството… Ще избягам далече, а върху масичката ще оставя за вас моето тяло, да радва очите ви…Няма спасение от скиталчеството…Зовът на болката идва оттам, издига се от пещерите на далечните, тъмни гори, превръща се в пара, която се гърчи като жена, удряна с камшици…

Превод от арабски:
De Profundis

Published in: on 04.03.2008 at 11:43  Comments (1)  
Tags:

Загуба/Д-р. Хамид Ал-Хадждж (превод)

Силен вятър. Загърнат в дебело палто вървя по улицата. Не усещам топлина, нито студ. Единственото, което чувствам е, че нещо съм забравил, загубил съм нещо. Пребърквам джобовете си за дребни пари, претърсвам чантата. Всичко е на мястото си, но аз не успявам да се преборя със собствените си усещания, както съм безсилен и да ги разбера. Виждам един приятел на отсрещната страна на улицата, махам му с ръка, за да ме забележи, но той не ми обръща никакво внимание. Сигурен съм, че ме видя, но защо ли не отвърна на поздрава. Не знам, не бях и в състояние да мисля за това – всичките ми сетива бяха обладани от онова нещо, което бях загубил, нещото на което не знаех дори същността.

Минавайки, се спирам пред един магазин за дрехи, с желанието да се подновя. Поглеждам се в огледалото, но не виждам отражението си. Къде съм? Раздвижвам ръката си – отсреща виждам само ръкава на палтото. Поклащам глава, но отражение – няма. Къде съм аз самия – просто не съществувам сред живите твари. Влизам в магазина, за да разбера от собственика историята на това странно огледало. Заговарям го, но не получавам никакъв отговор. Обръщам се към всеки човек, когото видя и няма никакво съмнение – бях загубил душата си. Опитвам да си спомня… Когато съм я загубил, къде ли съм бил. Бях вкъщи, видях болния си син и жена си, която ридаеше до него, но за тях, аз сякаш не съществувах. Може би това значи, че съм бил изчезнал от по-рано.

Часът е 12. До съдебното заседание има по-малко от час. Моля те, Боже, трябва да намеря душата си бързо, иначе ще загубя сина си, а пари за лечението му нямам. Страх ме е. Преравям. Търся. Търся навсякъде по улиците. Питам – отговори няма. Виждам малък магазин с надпис: „Душепродавница”. Може пък точно тук да намеря душата си. Слизам по стълбите, озовавайки се пред вратата. Посреща ме елегантен мъж и ме кани да вляза… Слава Богу, това бе първия човек, който забелязваше съществуването ми, откакто бях изчезнал. Е, значи нещата тръгват на добре. Елегантният мъж се усмихна, показвайки снежнобелите си кучешки зъби и каза:

–    Каква душа търсите? Не се бойте, кажете. Предлагаме огромно разнообразие, но… всичко има своята цена.

Удивих се на казаното. Отвърнах:

–    Искам си своята душа – нищо друго.

–    Добре, добре. Вие ми опишете Вашия случай, а останалото оставете на мен. Да… Искате да дадете показания, за които ще получите 100 000, нали така. Разбрах, разбрах. Сега ще Ви дам душа-заместител, докато намерите своята собствена. Ето, вземете тази, тя е точно за Вас, но… цената й е 50 000.

    Колебаех се озадачен. Побягвайки, излязох от магазина, задъхан от умора и страх. Нямах представа, че недрагоценните душици са толкова скъпи и то под такава форма… Най-важното сега бе да се добера до заседанието, а после да се прибера при болния си син.
    Часовете се изнизваха, но аз бях загубил представа за тях, в търсене на вкъщи. Вече всичко вървеше както трябва – дадох показания и получих парите си. Но проблемът бе, че не намирах дома си. Изглежда проблемите ми нямат край. Проверих всяко кътче в града. Градът, който чувствах така непознат, че не можех да намеря в него собствения си дом.
    Забелязвам заведение с надпис: „Духовни напитки”. Въпреки че никога преди не съм го посещавал, усещам силно привличане към него. Има нещо скрито, нещо, което ме тегли към това място. Дали заради приглушените светлини, или заради приспивната музика, която се носи отвътре? Не съм сигурен нито в едното, нито в другото, но знам, че името е онова, което ме привлече. Усещам духа си отслабнал и имам нужда от нещо, което да го подкрепи. Слизам по стълбите и влизам вътре. Посреща ме елегантно момиче, което имам чувството, че познавам. „Срещали ли сме се преди?”, питам. Момичето се усмихна очарователно, показвайки снежнобелите си кучешки зъби, и отвърна: „Не те ли видях днес в душепродавницата, където ти дадох тази скъпоценна душа?”. След това ме придърпа към себе си и добави: „Което е загубено веднъж, никога не ще се върне!”.
    Езикът в устата ми се заплита и успявам да произнеса само едно огромно, червено „НЕ!”.

Жена ми уверено разтриса раменете ми, шепнейки с понижен глас: „Моля те, недей да крещиш така в съня си, иначе ще събудиш малкия, а не вярвам да е дремнал дори мъничко”.

Превод от арабски:

De Profundis