І.
Бамбуков стол си носиш
на собственото тяло
в безгръбначното подземие.
Изплел си го от кота нула,
останал е безименен,
но е останал,
та да подрежда в гънките
слепци,
животи и
прераждане –
трите елемента на танцуване,
трите сфери
недоверие,
с още точно толкова от
отражения,
оформени във тъмната страна
на огледалото.
ІІ.
Ти си шапката прихлупена
над челото високо на човеците,
където е статично и
спарено,
тясно е
от куполи на църкви
и глухо е
в театъра на плътското,
и глухо е
от липсата на облаци,
от шепот на промените,
стоящи гърбом на прегръдката,
на схватката на ветровете –
пълен сякаш
профил и
амфаз
на всичките небета,
на моретата.
ІІІ.
Жонгльор, танцьор,
ти,
ядката на моето отлъчване,
вземи ме с теб да попътуваме –
кръста два
и двама кръстоносци на езиците:
дъх след дъх, прилежно да зачеркваме
на човеците всяко наречие,
тях да преподреждаме
случайно
в нови сгради от безмълвие –
пространство ново
за танцуване на
Сферите.
Ето, виж, онези малките,
застиналите, степните пътеки,
онези разслоените
и немите –
войните изсънувани на хората,
бавни са и са чупливи
те,
не са танцуване,
а пасо добле на пустините.
И онези виж,
изрисуваните цели в спомени –
тежко са и мълчаливо изпарение,
защото без стени са се градили,
без бесилници за гласовете си,
когато са различни в
безразличие,
когато си объркат стъпките
и взаимно си съсичат сенките,
когато са митичното
провесване
от глутниците танци разградени –
обсебени, обесени
и след това едва
изсечени
през пръстите
на танго и
отсъствие.
И безпръстни после,
пълзят си така из основите
и всеки опипва с езика си,
и всеки краде си
по име от
нощните пламъци,
да, същите тези –
подобни
на гладните корени –
хранилище за
градските фенери,
да, същите – градът на самозванците,
които все се именуват
да са Влюбени.
ІV.
Но, ето, да,
ти си избра
и отчупи парче
от средата на питата –
от предвидимото;
избра еднопосочната пътека,
по която да събираш погледи –
онези брулените, без да са напъпили
в градини от галактики,
във цветните градини
на съзвездията.
Избра си, явно,
лявото и Изтока,
там,
при табора на месечините;
там,
където Богът е амнезия,
там,
където е многоезичие
и всеки дъх е връзка с ключове,
защото всяко ново раждане
или
прекъснато сънуване,
изпищява там, подобно
малка болка
като малък глад
под сърцето на новородените
и на дървото под сърцето
едновременно,
е ключ забравен там,
та да се бърка Изначалното,
зачатие да се увие в себе си
по рафтовете ялови на
тайните,
отвъд бедрата-праскови на зимата,
която като отзвук
и космичен фон
се киска отсега в ръкава си
и краката ти върти наопаки,
все нататък –
към Високото,
все в посока на Пророчество –
ходилата разранени
на бамбуковия стол.
