І. Кулата с лице на север
Безснежно е горе
във Кулите,
защото са долу
изпасани всичките –
и посоките,
и снеговете –
вкупом двете
от човеците
и отдавна им топлят утробите,
когато от звуци им стане
студено.
Беззвучно е горе,
където се шият абстракции,
защото долу,
същите човеци,
зад име всяко носят си
подкова,
закичена с мелодии бездетни,
та тоя амулет да ги предпази от
пролет и безгласие,
уста отворена –
гнева, глада,
грима на Музите,
от страшното в магичното:
от очленяване,
защото долу зъзнат буквите,
окичени в изсъхнали акации,
които се берат на зазоряване,
а после се перат ведно с
гримасите
и се подреждат все по ръбове,
на куп, разпръснати из стаите.
Безстрашно е горе,
защото цари многозначие,
защото те чака бездънно катерене,
което си струва до края –
и боята цветна,
и лъча студен
на цялото твое усилие;
защото забравяш езика си
там
и пееш космически шлагери,
дордето те викат от долу,
всеки през своята птица,
която е сдъвкала хубаво
всеки отделен папирус
и всичките остри светилници –
на Света грамофонната лудост.
ІІ.Обърната кула, с лице на юг
Ти, гадателю в прозорците,
знаеш ли ти,
че в Кулите е безпрозоречно
и не разчиташ сам
на фигуралии,
а на прелистване
и скитане във не-цвета
на светофарите,
защото долу по тротоарите
всеки има да препъва
стъкленица
и всеки си пали камината
сам,
защото сам всеки гравира
на зимата звездната карта,
изпечена в огън.
Дордето, ти, Смесительо
на техните телесни сокове,
опираш им очите във гърба
на времето
и ги гощаваш там,
във хан-съновидение:
на кукумявките наливаш мляко –
против самотата било;
на който обича през мечове,
медовина даваш с ветрове
и орехи;
чай копривен сипваш на бездетните;
а житна питка,
печена на месечина
и със захар полята
от сърдечен ступор,
чупиш в ураганите –
глави на гневните.
ІІІ. Между Кулите
Така по залез,
лягат в снеговете ситите,
а гладните ги брули лятото
и Кулите цъфтят в моретата,
а суша уморява смъртните –
оная земна плоча неразместена,
която разпилява смислите
и земетръс е
във пределите
на умовете призрачни –
умове –молитвени белтъци,
които са есенцията на Рибите,
дето в тебе се обръщат
люспесто,
моя малка болка,
като малък глад –
да те погледат така им се иска,
да те измерят отгоре
надолу,
теб, която ми раждаш тайфуните
и много говориш
в безшумното,
и много гадаеш на кръв,
от прозрачни артерии,
дето все наобратно изчиташ
във уши и усти
глухонеми…
…А дали ще си ти
огледално възкръсване
или ще има още чакане –
небрано, но вече
изслушано време –
подир него да мамя
жениха си,
с пръстен – сферична постеля?
