Новиата ми мания – посетете моя виртуален зоопарк

Мисли, облечени в сватбена рокля

На Д. Р.

Живял някога,

много отдавна…

Принц!

Живял в далечния свят

на стъклените облаци:

Дъжд…

Все дъжд!

не познавал Яворов,

определено,

но така безмилостно се стичал по прозорците…

…докосвал тялото покрито с мухъл –

ласкал го,

после го отхвърлял…

и все така изцяло го поглъщал

в трите часа заоблени

на тричасовото между-часие,

прекарано цялото в някакъв бар.

Искал да има история някаква

между тях да седи –

по средата….

Но нямало!

Затова говорел много,

сляпо говорел,

някак наизуст

И тъпчел устата му

със своите думи –

тъпчел стари, познати

карамели в станиол…

Настанала буря!

Два стъклени облака тъй се целунали,

че валяло стъкло от небето –

валяло…,

разрязвало нишките мухъл,

разрязвало тялото –

пъртина от сняг към върха…

Когато изтекла кръвта

на момчето покрито със стъкло,

с карамел и станиол,

опаковал го принцът за своя история

и го оставил пред първата църква.

- Да се омъжим, искаш ли?

- Затворена е църквата –

- изпарил карамелът пръстите му в отговор –

- До сутринта ще чакаме да я отворят…

Но църквата била затворена,

пропаднала в себе си,

вечеря безбрачие –

понеделник бил ден на кристала –

не на стъклото,

не на облаците,

не на сватбите!

Когато порастна искам да стана Буда

(Какво е Буда, Учителю? – Буда е бърсалка за задник)

да, да…правилно чухте  -

Буда!

С детство като коан,
абсурден някакъв -
ухилен,
плашещ,
смеещ се
и мрънкащ
пред пакетче “Лукчета”.

Онова детство, което не успя,
то просто не можеше да продължи -
същото, на което се смяха,
малко… много малко детство сгушено в лунен кратер
като в утроба от която можеш да извикаш -
“Сантиментална си, Луна,
твърде си будоарна,
твърде куртизанка,
твърде смешна”.

Детството на великаните -
уморено с първия дъх,
пораснало с тътена на първия шамар -
открило иглата в купата сено,
а сред сеното тела -
голи детски психолози! -
драскат още,
още пишат
съчиняват порочния коан
увит в пелени,
слузест
разлят морски залез
в детски очи,
които изгарят отвътре
нелепите уста на психолозите-деца-без-детство

цък-цък-цък

(5 минути…. 3/4 сърдечен удар и лъжица усмихната каша)

цъкат с раздвоен език:
(разтворен като двете ми бедра)

детство на 24

през 24-та емоция,
на 24-я етаж,
в 24-то легло,
върху 24-я мъж от сено,
по време на 24-я оргазъм

тогава,

когато порастна, де -

ще стана Буда,

защото коанът Горе, стих втори
(макар цитиран в скоби и по спомен)
си е съвсем истински!

СУАД АС-САБАХ

***

Да проникна искам

в разкопчаната ти риза,

в раната отворена…

да стана искам част

от твоето главозамайване,

от твоята тревога,

от красивата ти смърт.

С теб искам да стигна до края…

на лудостта до края,

на дързостта до края…,

до предела на моята женственост…

Бих искала да плавам с твоя кораб,

пристанище дето не знае

и никъде котва не пуска.

В гърдите мои искам да те скрия,

в миг на силни ветрове,

на страшна буря,

когато

или с теб ще се спася…,

или с тебе ще потъна…

Превод от арабски:

De Profundis

Возкресение

…Предварителен поздрав към ВСИЧКИ:

Нека Възкръсне у Вас всичко добро и христианско!

Импресия на ръба на тишината…

Така ли се плъзва ръка –

игуана върху пясък

бесило на съседната стена

и стих за чувства,

някаква икона в очите ти,

между пръстите – мъгла…

И спомени някакви – намислици

нишки на безсмислието,

когато се разнищи чорапът ти

и артериите ти пишат музика

нито нота през живота не прочели.

Така ли се стеле емоция –

стих непосветен,

оръфана покривка

чорап разнищен,

който скрива стихове след полунощ

скрива ореола,

а ти се взираш в някакви екрани –

себепознаваш се,

отричаш,

после пак се спускаш,

пак по вертикалата

бродираш фрески -

стените на моя живот -

спътник – безсъние…

прашна планета…

мъждива луна

без извор от думи,

водопади живот,

цветове,

без огън да те заслепява,

въздух гърлото да сграбчи

и паметта да се пропука -

същинска арка от несподелености…

(Саломе танцува, подобна на ефирен еднорог,

сякаш еротичен трилър…)

Пей, Йоане, пей…!

Аз не разбирам,

не обичам реклами, неон,

но, да – припознавам те в облаците

без съмнение те припознавам

и питам островърхи спомени –

докога като забравено пране,

докога като закъсняла програма -

късна, ненужна емисия -

докога объркана симфония

безореолни усмивки –

пулс

ирония

икона

инвалидна количка

за рапсодии, симфорнии, ноктюрни -

нотни листове, подписани с червило,

пощенска кутия

с признания, но без врата,

жигосана и означена

с всичките ти имена.

• Музика ли каза?

Да… на ръба на тишината…

***NB. Всъщност, всичкото това излях на фона на ето тази италианска песен(жалко, че няма клип)…:

Махмуд Даруиш /превод/

أ.*

В Дамаск
гълъбите летят
зад ограда от коприна

по двойки…
по двойки…
ب.

В Дамаск
виждам езика си в неговата цялост
върху пшеничено зърно,
изписано с иглата на жена,
изкълвано от яребиците
над Тигър и Ефрат
د.

В Дамаск
флейтата разкъсва Юсуф/Йосиф/.
Нищо не го обгражда,
но и сърцето в себе си
не може да намери
ق.

В Дамаск
видях нощта на града
нежно, нежно да танцува.
Сами да се въздигат боговете ни
Видях!

Хайку от двама арабски автори

Абдал Латиф Ад-Дулкан

Силен студ!
Нещо се сипе над моя прозорец :
прогонен врабец.

***
Цветът на моя дух –
пустинна пчела,
изтощена от слабо усилие.

***
Скиталчеството ми във джоба,
ръцете ми отгорему. Едничък звън –
сърцето ми се претъркули в нозете.

***
Натежали облаци,
остро скърца скакалец,
писмата ми – невърнати.

***
Чучулигата
излива делвите с вино в равнината,
по-красноречива
от безмълвните певци.

***
В UINO ZOO
поле от лотоси – зелено като моето сърце,
сега можеш… да скочиш!

***
Хотел от дърво,
лицето ти в огледалото на облак –
изведнъж…
Как дойде до Хамаматцу.

***
Нашата безстрастна нощ,
в облачни бокали флиртуват звездите –
прахът ги мори.

******************************************************************************

Салих Ал-Касим

Учим за насилието,
дъвчем го
и го предъвкваме,
докато не го погълнем.

Превод от арабски:
De Profundis

Зелената птица/ Закария Тамер (превод)

Абу Хиан ат-Таухиди изгори всичките си думи, изхвърли пепелта и тежко въздъхна. Огладня и тъй като в дома си не намери нещо, което става за ядене, избърса устата си с опакото на дланта и рече „Слава Богу”. После застана пред огледалото, но образът отсреща не му хареса. И той се превърна в агне, превърна се в котка, превърна се във вълк, превърна се в птица със зелени пера. Излезе през отворения прозорец, прелетя над къщите и кацна на един клон. С любопитство се взря в някакъв мъж, който седеше в градината на двореца си, заобиколен от сътрапезници, слуги и стражи. Мъжът се огледа наоколо и всичко му се стори прекрасно – тревата е зелена, дърветата са зелени, с клони, натежали от зрели плодове. Видя и синьото небе, и сияйното слънце, и цветята, разцъфтели в различни форми и цветове. Тогава, с треперещ от вълнение глас, попита: “ Има ли на света по-щастлив човек от мен?”

Всички около него се надпреварваха да го убеждават, че е най-щастливият, най-могъщият, най-благословеният, богат и щедър човек на света. А зелената птица се разгневи, превърна се в черен гарван и хрипливо заграчи. Разсърди се мъжът и заповяда на стражите си да я пропъдят от градината на двореца. Те се опитаха, но не успяха, затова сведоха засрамено глави. Тогава мъжът се ядоса и напусна градината. А гарванът летеше от дърво на дърво и упорито грачеше. Така летя, докато стигна малка уличка, кацна на една жица и видя деца, които играеха и вдигаха весела врява наоколо. Гневът му се стопи и той се превърна в сладкопойна птичка, но децата не го забелязаха. Полетя отново, видя ожесточена битка между две армии и се превърна във военен самолет, който бомбардираше войските, докато не ги унищожи напълно. После отлетя далече от безжизнените разкъсани трупове и стигна до площадките на един затвор, където надзирателите биеха затворниците с дебели пръчки. Самолетът хвърли бомби над сградите на затвора и ги срина из основи, но след миг затворниците започнаха да строят нов затвор, с високи, отвесни стени. Самолетът видя кораб в морето. Неговите пътници бяха обладани от мисълта за потопа, който ще опустоши цялата земя. Тогава се превърна в бял гълъб, полетя към небето, а след миг се върна отново на кораба, понесъл в човката си зелена клонка, от която прокапваше кръв… или червено мастило.

Превод от арабски:
De Profundis;
Стефка Хатем

Редакция:
Неделя Китаева

Над снеговете/Гада Ас-Самман (превод)

Със спокойствието на змия, която сменя старата си кожа… С чистотата на божиите очи в мига на Сътворението… С чистотата на снега, от двете страни на пътя ми… С чистотата на роса, недокосвала устни на цвете преди…С чистотата на моята болка – каквато е била и каквато ще бъде… С чистота приветствам чистотата, приятелите, очите, в които липсва предателство, сърцата, чужди на низостта.

Но въпреки чистотата, въпреки радостта от срещата с души, които не познават лъжа; въпреки всичко, усещам вътре в себе си една празна сцена със скъсани завеси и китари с угаснал поглед… Въпреки всичко усещам пепелта, пепелта в моето гърло, сълзата, която мъж не е виждал преди…

***

Сняг… сняг… Преспи сняг… Поколения сняг…И аз – под снега… Ще имаш ли смелост? Ще можеш ли да разровиш над мен гроба от сняг… Ще имаш ли смелост да ме видиш такава, каквато съм, да ме обичаш такава, каквато съм… Жена от пепел, която търси възкресение в гърдите ти? Гърдите ти – такива, за каквито мечтая – пласт от жарава, която оставя следи от безмълвие над голи извивки… Ти… Сняг… Сняг… Ще имаш ли смелост?

***

Копнея, копнея да отпътувам далече – ръката ти да ми бъде кораб, миглите ти – платна. Но ти си като вятъра, който мога да срещна само на ръба на гола планина в студена, мрачна нощ.

А аз … аз… Девойче с пламнали страни, жена от кипящо вино… Накъде?

***

Накъде? Няма спасение от скиталчеството… Ще избягам далече, а върху масичката ще оставя за вас моето тяло, да радва очите ви…Няма спасение от скиталчеството…Зовът на болката идва оттам, издига се от пещерите на далечните, тъмни гори, превръща се в пара, която се гърчи като жена, удряна с камшици…

Превод от арабски:
De Profundis

Редакция:
Неделя Китаева